Памет за големия наш творец, поел към вечността през любимия си януари
Йордан Радичков (24 октомври 1929 г. ~ 21 януари 2004 г.)
♥ Умиване лицето на Богородица
(фрагмент)
От всички месеци на годината най-българският месец е януари. В ума си го изписвам с главна буква, както с главна буква се изписват имената на хората, на планините и реките, на моретата и боговете.
...Всяка година на деветнадесети януари – Богоявление – мама ме събуждаше рано. Трябваше да се облека бързо, да взема домашната икона на Богородица с младенеца, едно калайдисано бакърено котле и да ида на селския кладенец, за да измия лицето на Богородица. Това се правеше от уважение към иконата и за здраве. Ако мама ме събуждаше рано, правеше го за да бъда пръв на кладенеца. А щом си пръв, то е естествено е и пръв да бъдеш забелязан от Божията майка и пръв да получиш нейното благоволение. Бях тръгнал вече на училище, учех в първо отделение и знаех молитвата „Отче наш”.
Живеехме в края на селото. Зад нас започваше заснежената гора. Когато излизах на улицата в ръка с иконата, заедно с мен по пъртината тръгваше и кучето ни. Бе едро каракачанско куче, вълкодав, с железен нашийник с остри метални шипове. Селото тънеше в сняг, къщите и плевните бяха загуглени със сняг, прозорците на много от къщите все още светеха, едва-едва се развиделяваше. Пъртината беше дълбока и тясна, ако кривнех от нея, потъвах в снега до гърди. На някои места подтичвах, снегът под краката ми подскърцваше, кучето излайваше и също започваше да подтичва. Нямате представа колко е хубаво човек да стане рано и да тръгне по пъртината заедно с кучето към селския кладенец, пръв да извади вода и да умие лицето на Богородица.
…Оглеждам пъртината зад себе си, виждам заснеженото геранило с кобилицата, затрупаните със сняг къщи и като вземам иконата и котлето, тръгвам по пътя си. За първи път чувам петела на Петлова чука, но не изпитвам страх. Иконата на Божата майка ме изпълва с кураж, тя ме пази и закриля. Като изгазвам снега и стигам до дома, мама отваря вратата, обгърната от облак пара. Тя взема иконата от ръцете ми, почва да се кръсти и да целува ту иконата, ту мене. Баща ми ме туря до бумтящата печка да се стопля, а аз му разказвам, че съм чул петела на Петлова чука да кукурига и да гони нечистите сили. „Ами!”, възкликва баща ми и ме погалва.
Мама окачва иконата на източната стена на стаята и се прекръства. Богородица сякаш светва с умитото си и чисто лице. Тя изпълва със светлина стаята и разпростира благодатта си върху простата селска подредба. В нощвите под нея, увити в месали, втасват и набъбват обредните хлябове, омесени за Богоявление. Наблизо проблейва захлупено под кошле агне, а в срещуположния ъгъл мъти насадена в полога квачка. Дори мишките тръгнали навръх Богоявление да крадат царевични мамули и орехи по тавана, гледат да стъпват на пръсти и да вдигат по-малко шум.
Отвсякъде струи богобоязливост.
1996 г.
Откъс от: „Умиване лицето на Богородица“, Йордан Радичков „Събрани съчинения том 4“, изд. НИКЕ
Снимка: Йордан Радичков (24 октомври 1929 г. ~ 21 януари 2004 г.), Издателство НИКЕ
