Една сатирична творба от поемите на Добри Жотев, писани през 1962 г. и обединени под заглавие-реплика на емблематичното стихотворение на Христо Смирненски „На гости у дявола“. За тях Добри Жотев споделя, че са го извадили от тежка депресия, от безвъздушното пространство, в което се е намирал през 50-те години. Криза на вярата, криза на истината, „Маскарад на лъжата“.

Маскарад на Лъжата
В живота си нивга не бях се надявал,
но както класика поет,
Покани ме Дяволът, стария Дявол,
в дома си на чашка абсент.

Не исках да вярвам – пред мен Мефистофел,
все същите влажни очи,
смолистият плащ, очертаният профил
сред ивица златни лъчи.
Пред мен Мефистофел бе сякаш от камък,
а в камъка – скулптор велик
бе ваял не с мъртво длето, а със пламък
на мъката немия вик.
Бе тежко и душно! Сред малката стая
отвън наваля здрачина:
„Прости за въпроса, но искам да зная
какво те гнети, Сатана?“

А Дяволът светна кибрит и запуши,
все тъй углъбен, несмутим,
издуха обратно поетия пушек
и рече през облаци дим:
„Какво ме гнети? На бедите в пожара
гнетът ми е стар и познат.
Но тъй като липсва ни ново, то старото
все ново е в стария свят.

Безброй векове проживях на земята
и виждах, дори замижал,
как ловко минава за Истина свята
прастарата грешна Лъжа.

Безброй векове със лъжата в двуборство
не сведох аз никога врат.
А тя ми плати за това непокорство –
направи ме чер и рогат.
Така и не сетих как времето вплете
и вашия век в своя зной.
Какво ме гнети? Нищо ново, поете –
минутна почивка пред бой!“
Замлъкна, отметна коса черногрива,
приведе над масата гръб
и пи от абсента с гримаса горчива,
погълнат от мисъл и скръб.

В прозореца длани опря тъмнината.
Досегна ме тиха печал:
„Разбирам, че ти във война със Лъжата
и чест, и сърце си отдал…
Но, Демоне, времето в бързей потече,
човешкият ум натежа
и мисля си, друго е може би вече
с прастарата грешна лъжа!“

Мефисто повдигна надвесени вежди
и стрелна зеници във мен:
„До дъно, поете, за твойта надежда,
по-стара от първия ден!
Да, друго е вече и другото също е!
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите само обръща
и ти я почиташ, уви!“

„Почитам? Лъжата?!“ – А Дяволът стана,
погледна към нощния град,
обърна се с някаква няма закана
и бързо закрачи назад.
Попътем почукна със гъвкави пръсти
по вехт и старинен атлас:
И рече със жестове странно чевръсти
и глух от вълнение глас:
„Почиташ! Пред нейното зло хитроумие
изпитвал съм почит и аз!
Но нека оставим излишните думи,
че цял си във нейната власт.

До тебе е тя. Тя е дребен началник.
Работи, не знае покой.
През ден и през два получава похвали.
Ти мислиш си – ето герой!
На чашка коняк, оглупял от възхита
споделяш със някакъв свой:
„Да, има човешка черта – упоритост,
и виж, притежава я той!“
Да, да, „упоритост“ във сто досиета
е вписал по кадрите спец
и оня, с чертата, додето усетиш,
добрал се до пост големец!
А някой, такива ги има, те бута:
„Комай кариера плете!“
Отвръщаш му малко учуден и с укор:
„Не думай, човека расте!“

Но ето я пак! Тя е стар подведомствен,
в очите те гледа, мълчи
и всичко ще стори по твоя угода
с доверчиви, кротки очи.
Поискаш ли, сам ще замества седмина,
запява, речеш ли му пей,
и ти от възторг се топиш: „Дисциплина!“
Каква дисциплина – лакей!
О, знам, разбереш ли го, с гняв и отврата
ще плюеш в лицето му пръв.
Не бързай! Не зная човек на земята
от хубаво станал такъв.
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното сам проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи човека лакей!“

Настръхнах. Но Дявола, гневен и страшен,
припряно протегна ръце,
отмести встрани недопитите чаши
и сведе над мене лице.
Пих нервно абсент, отговорих му нещо.
Но целият воля и власт,
той сви рамене и от своите плещи
отметна смолистият плащ:

„Спокойно! Лъжата отрано предвижда,
изкусно гласи всеки ход.

И пак е до теб! Тя е твоята грижа
за вкусната плячка – народ.
Да, първата грижа за теб е човека.
На него би служил и век.
Но ето че грижата става полека
невяра към твоя човек!
И с грижа-невяра ти все го насочваш:
„Бъди не какъв си, а друг!“
С лъжичка го храниш, тъкмиш му наочник:
„Не там! Не направо! Не тук!“
А той те поглежда изниско под вежди
и клати глава угнетен:
„От мисли за моето щастие светло,
забравил да мисли за мен!“

Поете, човека докосна Луната.
С големи дела възмъжа.
Но днес, както вчера, не казва Лъжата –
на, вижте ме, аз съм Лъжа!
Потайна и веща, с изкуство привично
умело ти дава консулт
и ти почитта към човешката личност
превърнал си лекичко в култ.
И ти, вечно мислещ и все без да мислиш,
наричаш под слънце и дъжд:
еснафа  стабилен, педанта  изискан,
бездушния — принципен мъж.

Наричаш с любов подлостта – предвидливост,
палача – велик генерал,
прастарото – новост, мъстта – справедливост,
най-долния донос — сигнал.
Наричаш с възторг формализма – прецизност,
самата измислица – факт,
хитреца – мъдрец, сухостта – деловитост,
притворството мерзостно  такт.
Прости на Мефисто за простите истини,
отдавна открити в светът.
Отдавна открити и все неоткрити,
все прости и сложни до смърт!“

С прекършени сили Мефисто замлъкна.
Но бързо повдигна чело –
в очите му старата, вечната мъка
завря като адско врело.
И сякаш намислил с безкрая да спори,
той в миг извиши своя ръст,
отвори прозореца с демонски порив
и вби във пространството пръст:
„Да, друго е вече и другото също е!
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите само обръща
и ти я почиташ, уви!
И с твоята почит, като друговерка,
дошла от съмнителен порт,
Тя чака спокойно от теб презаверка
на своя подправен паспорт
…“

Обхвана ме ярост: „Това е безверие!
Аз искам да вярвам – млъкни!“
Мефисто замлъкна, чело начумерии стисна десница в пестник:
„Убий слабостта, що наричаш безверие!
Убий и в сърцето си виж,
че твоята сила е твойто съмнение,
и вярващ, ще се усъмниш!
И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра
съмнение все е била,
че смелото вечно съмнение дава
на вярата вечни крила
!“

И Дявола седна. Наля от абсента.
Погледна притихнал нощта.
Трептяха звезда до звездица в небето.
Тежеше покой над света.
И както бе писал отдавна поета,
сърдечно се чукна със мен
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

От: „На гости у Дявола“ (От Дявола до Кибернета), Добри Жотев, изд. „Народна младеж“, София, 1968
Снимка: Добри Жотев (Добри Александров Димитров, 24 януари 1921 ~ 22 ноември 1997)