Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще видите от лявата страна на входа две надгробни плочи. Едната е на Християния, съпруга на Димитрий Изограф, другата е за хаджи Гюро, но под втората е бил погребан – както личи от неумело издялания надпис – и зографът Захарий, брат на първия. Казват някои, но това мъчно може да се докаже, че между двете надгробни плочи, които били една до друга в гроба на църквата „Свети Николай”, цъфтели самородни горски теменуги и че двете надгробни плочи в долния си край леко се докосвали…
Напразно. Избягваше ме Християния... Колчем ме срещнеше дома - свеждаше поглед, нивга не ме погледна в очите, нивга не рачи да остане сама с мене. Каза ми брат ми, каза ми майка - турци съгледали Христина, съседската мома, почнали нощем да обикалят, а зърнал я бил бате и изпратил сватовници. Хаджи Косто бил уплашен от тъмните нощни сенки и Христина склонила безмълвно след бащините думи. Но това казваха те - моят брат и моята майка, - а тя никога нищо не ми продума. Само свеждаше ресници, тихо извършваше всичката работа като млада снаха и никога не видях усмивка да пробегне по устните й.
А аз - събра се яд в сърцето ми. Аз я хулех мислено и я гледах с презрение в очите, с присмех над женска клетва около устните. Като хлапак се държах, дрънках с жълтиците на софрата и се хвалех - как тая и оная чорбаджийска щерка от Станимъка или Фелибе са ми се надявали, как не един тежък бегликчия ме е канил дома си и явно желаел да се сватосва с нас. Но как аз все съм искал от своя роден край булка да си взема. И затова съм се бил върнал, невеста да си търся.
Така бъбрех аз, надигах паницата с вино, пиех и я гледах, исках да видя какво ще стори тя. Като че ли можеше нещо да стори, като че аз самият не знаех, че тая, що с думите "жив да си, недей" е измолила чистотата си от мене, тя същата ще остане завинаги вярна къщовница на този, с когото злощастната съдба я е събрала. Знаех - не можеше тя другояче да постъпи сега, когато е жена на брат ми, но все пак - излизах нощя към джанката и се надявах - ще дойде тя, от нейните уста трябва да чуя защо е склонила, защо разби сърцето ми.
Но всуе чаках. Тя не дойде ни веднъж. Само черни кръгове се бяха появили под очите й, струваше ми се, че понякога ме гледа с укор и жалба, когато бръщолевех, но обърнех ли към нея взор - виждах само спуснатите клепки и никога златнозелените очи.
Растеше болката в сърцето ми, растеше и гневът и аз реших да ги удавя. "Ти излезе неверна - бяха грозните ми мисли, - та защо аз да държа на дадената дума?"
Тогава се ожених за Катерина, дъщерята на чорбаджията хаджи Гюро...
Клетникът аз!
...
Той се изправи в леглото, слабите костеливи ръце се протегнаха към мене, тъмното брадясало лице почти се допря до моето, дъхът му пареше.
- Измама, измама беше то! Измама на ядно сърце, измама на излъгани очи, измама на болна душа.
Той се засмя зло, грозно.
- Могат ли руси коси черни да станат? Могат ли сини взори зелени да бъдат? Кой би съумял живи очи да варакоса? Може ли глухият екот на клепало да превърнеш в песен на чучулига, в бълбукане на планински ручей, в звън на тънкоквни медни гердани? Измама, тежка измама беше то. И много по-тежка за душата, че сега можех да ги виждам една до друга - едната, моята невеста, безсмислено усмихната, безсмислено весела и измамно щастлива, суетно показваща своето щастие, другата - етървата - строго свела поглед, с неподвижно мермерно лице, отмерваща всяка дума - и триж по-хубава, триж по-желана.
Ех, отче Лаврентие...
Виновно ли е малкото сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата вадичка, че си тече лениво и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, за да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което бог ги е създал, а виновен е тоя, който в самоизмама е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева песен! Само той е виновен, тоя, който в самоизмама е потърсил лек за сърдечната си болка.
До мен беше равното плодно поле, а все по-далечни и недостигни ставаха назъбените горди чуки на бленуваната планина. И от плоската ливада, от нивата, можех да видя аз още по-ярко красотата на недостъпните, огрени от слънцето зъбери и... и опротивя ми плодното поле, защото простите, земни плодове ми подсказваха, че никога не ще постигна търсената замяна на своя небесен блян...
И никога, никога, отче... никога нито една дума към мене. Нито една дума, нито един поглед... Чак сега, след толкова дълги и мъчителни години...
Там лежеше тя, там, на тоя одър - от другата страна. От тоя одър си отиде тя. И аз не рачих да го докосна с моето тяло и ти недей го разбутва, защото ти не знаеш - аз я виждам, виждам я как лежи, с отдръпната кръв от лицето, с разпуснати черни коси. Прокраднали се бяха вече бели нишки в тях, загубил се беше блясъкът им, но за мене те бяха пак лъскаво смолени, както преди.
И оттам ме гледаше тя.
И очите й бяха вече леко потъмнели, че много грижи бяха изплакали, но за мене, за мене бяха същите, все същите очи - изумрудени, със златен кръг около гледеца и от тоя кръг се насочваха тънки, златни жички към зениците.
Хубава, много хубава беше тя - по-хубава дори от моето копнение по нея...
А аз, клетникът аз, бях помислил, че мога да я заменя. Бях суетно помислил, че с огън огъня ще изгася. А какво излезе - старият огън пламна още по-силно и ме изпепели...
Последните думи бяха изречени тихо, почти като шепот.
И после зографът дълго мълча. Цели два дни нищо не продума. Той лежеше на гръб, отправил пламнали очи към потона, почти не помръдваше, не отговаряше на моите нетърпеливи питания.
Защото аз непрестанно го обикалях и зорко бдях кога ще се отворят устните му, за да продължи той своята повест. Не смеех да се отделя от одъра за дълго - да не би да почне, когато ме няма. Бързо изтичвах за вода, в ъгъла бърках в торбата и хапвах от сухия манастирски още хлебец и пак се завъртявах край него, пак впервах очи в устните му. Той не спеше, не беше и унесен от болестта и - виждах аз - по очите, и по мигването на веждите, и по горчивите гънки около устните познавах - всичко преживява той отново и как исках да стори това гласно! А той мълчеше - цели два дни нищо не продума. С мъка се сдържах да не го разтърся и да не му викна: - та говори най-сетне, искам, искам да узная!
И моето нетърпение ставаше толкова голямо, че аз мислено го дори и хулех - да беше мълчал, да не беше продумвал.
Най-сетне той проговори:
- Кучета сме ние, отче Лаврентие. Малки клети псета, които въртят опашка и с всичко се примиряват.
И аз се примирих, отче. Погребах и измамата, и мъката дълбоко в гърдите си. Помислих, че съм погребал и томителната си обич. Не се свъртвах. Току ходех по страната наша, ще се отбия дома по за неделя, две - и пак на път. И все бях намусен и сърдит, и все никой не можеше да ми угоди от домашните. Нито тихата, учудена покорност на невестата, нито палавината на невръстните мои и братови деца ми бяха по сгода. И жлъчен станах аз, отче, свадлив и неприятен за людете. А зографисвах, все повече и повече икони и стени изписвах с ярки краски и със светци и светици.
От: „Греховната любов на Зографа Захарий”, Павел Спасов, „Български писател”, 1984