„В подметките им напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта.“
Магията на детството и лятото, което прекосяваш с „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ и вълшебното „Вино от глухарчета“.
(Ray Bradbury and Robert Bloch, 1977)
Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.
– Татко! – заекна той. – Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…
Баща му не се и обърна.
– А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?
– Ами…
Защото олицетворяваха онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана – ледени като снежни тухли. Гуменките – това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.
– Татко – въздъхна Дъглас – просто не мога да ти го обясня.
Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.
Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.
– Добре де – отвърна баща му, – но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?
Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.
– Как не разбираш – отчая се Дъглас: – Просто не мога да нося миналогодишните.
Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…
Изкачиха стълбите пред дома им.
– Започни да си събираш пари – посъветва го баща му – и след пет-шест седмици…
– Дотогава лятото ще свърши!
Когато загасиха лампата и Том заспа, Дъглас се взря в нозете си, долу там, в края на леглото, озарени от лунната светлина, освободени от тежките железни обувки, облекчени от големите зимни топузи.
– Убедителни причини, трябва да измисля причини, за да поискам гуменките…
Като например, че по хълмовете край града е пълно с негови другари, които подлудяват кравите, които са същински барометри за атмосферните промени, препичат се на слънце и се обелват като календари всеки ден, за да поемат ново слънце. Да ги настигнеш, самият ти ще трябва да си по-бърз от катерица и лисица. А пък градът гъмжи от врагове, раздразнени от жегата, злопаметни за всяко зимно скарване и всякоя обида. Намери си приятел, закопай враговете! Това бе мотото на фирмата „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“. Нима светът ти се изплъзва? Нима не можеш да го стигнеш? Желаеш ли да си нащрек, да бъдеш всякога нащрек? Купи си Лекокрилки! Лекокрилки!
Дъглас вдигна касичката си и чу как тихо прозвъняват монетите в нея.
Искаш ли нещо, рече си той, ще трябва сам да си го осигуриш. Затова, докато още е нощ, дай да потърсим пътечката през гората…
В центъра на града витрините на магазините започнаха да гаснат една след друга. В прозореца духна вятър. Сякаш река се стичаше надолу и нозете му искаха да се спуснат с течението.
В съня си чуваше как един заек тича, тича, тича в дълбоката топла трева.
От: „Вино от глухарчета“, Рей Бредбъри, превод жени Божилова, изд. „Народна младеж“, 1979 г.
Снимка: Рей Бредбъри през 1977 г., commons.wikimedia.org
