17 юни 1983 ~ 15 април 2012
Майчиният спомен на Явора Стоилова за непрежалимата й дъщеря – талантливата художничка Василия Стоилова, споделен от книгата й „Момичето, което нарисува Анорексията“. Василия, чиято пеперудена душа отлетя към своята красива вечност, оставайки завинаги на 28…
(„Детето и светулките“, Василия Стоилова)
♥ Прашец от пеперуда
Природата сякаш е създала пеперудата, за да покаже на човека една от мистериите на живота – трансформацията. Това любимо на поетите същество преминава през четири форми на развитие – яйце, ларва или гъсеница, какавида и пеперуда. Но целият път – от пълзенето на гъсеницата – до свободния полет е толкова кратък – само един сезон.
В картината „Душите ни танцуват“ дъщеря ми е изобразила пеперудата-душа, която излита от живото тяло. „Все по-безплътна, все по-лека“ – извисяват се думите в дневника й, – в мой свят, създаден от мен самата… Пеперудата – едно от най-нежните и крехки създания на планетата. Свикнали сме да виждаме крилата й в ярки и шокиращи цветове, които всъщност й служат за защита. Някои любопитни деца хващат пеперудите и изтъркват яркия прашец от крилата им. Те стават прозрачни, изгубват маската си и ... умират.“
Методът на д-р Бернаскони и неговият проект „Какавида“ е широко известен в съвременната психоанализа. Според него момичето, болно от анорексия, е вечна какавида, която отказва да се превърне в пеперуда, защото се страхува да излети в замърсената околна среда. Бернаскони създава в клиниката си в Швейцария свят с желязна дисциплина, с която цели да превъзпита болната и да я накара да приеме установения ред. Но дали, лишена от свобода, пеперудата ще успее да разтвори крилата си?
От четирите фази на пеперудата, какавидата може би е най-загадъчната. Името й произхожда от древната дума „chruson“, която означава „злато“. Златото на слънцето… Древните ацтеки виждали в трансформацията на пеперудата знака на слънцето – духовната енергия, която движи четирите етапа в живота й. В стадия „какавида“, всъщност, се извършва истинската трансформация на пеперудата, разтворила крилете си за полет.
„Ако краткото беше вечно, вечността щеше да е красива…“ – усмихва ми се през времето дъщеря ми.
Съжителството на Василия с втория й баща – поетът от Япония Кен Нагай, отвори очите й за красотата на малките неща: „Израснах в неговия делник. Обграждаха ме хиляди на пръв поглед незначителни неща, но той ми ги поднасяше с внимание и, без да разбера как, аз станах част от скромния му свят.
Василия обичаше да рисува светулки, щурчета, мравки, водни кончета – в японски стил. Навярно усещаше, че вечността е изпълнена с нежното жужене на насекомите, които също претендират за душа.
В последната година от живота си дъщеря ми се опита да се отдалечи от мен, защото искаше да ме предпази от болката на неизбежното. Все по-често си говореха вечер с Кен, поглеждаха ме тайно и нищо не споделяха. Смъртта сякаш беше обвила дома ни в прозрачен тъмен воал.
Когато земетресението от 2011 г. разтърси Япония и издигна над градчето Мияги 30-метрова вълна цунами, Василия седна пред статива и започна да рисува. Ръката й се движеше бавно, сякаш преодоляваше мощта на стихията. Вълната се надигаше като лавина от камъни и кал и плюеше пречупените лодки и мъртвите тела. Но в грохота, сред руините, Василия изобрази мъничък храм – по-силен от зиналата паст на океана в своята молитва за живот.
През последните си месеци дъщеря ми все по-често поглеждаше на изток – към изгрева на слънцето. Може би, прикована от болестта в стаята си, тя мечтаеше да тръгне на далечен път. Или се надяваше на светъл изгрев, след наближаващия залез. Неслучайно тя нарече последната си изложба „Изтокът – близък и далечен“.
Картините й се изпълниха с образи на дечица, сякаш избликнали от чиста изворна вода… „Най-хубавото у нас са децата, които живеят в чувствата ни“ – усмихваше се тя.
Спомням си я в двора на един японски храм в Киото. Гълъбите пред храма не се страхуват от хората. Те кацат доверчиво по ръцете и раменете ни. Василия тича с разперени ръце сред гълъбите, които не бягат.
Децата носят късче непокътнат свят в душата си. Те имат своя собствена райска градина, своя кристална вода, свой храм, построен от боговете на детството – Снежанка, Карлсон, Пипи дългото чорапче...
Някога с Кен и Василия седяхме в къщичка в японски стил на брега на планинска рекичка в Киото. Към десет и половина вечерта всички светлини угаснаха и над рекичката преминаха съзвездия от едри светулки… Видели тази чудна красота, очите ми ще я сънуват винаги. Дори след края на света… Дори след края на детето ми…
Малко преди да си отиде, Василия нарисува най-красивите си пейзажи. Безбрежна водна шир, в която сякаш чувах гласа на Сътворението: „И Бог направи простор…“ Но вярна на своята любов към почти незабележимите неща, тя нарисува във водната шир малка лодка, като човешка сълза в Океана… Като птичка, стаила песента си в короната на дървото… Като миг, спрял в цветния прашец на пеперудата – в предчувствие за вечност.
Откъс от книгата: „Момичето, което нарисува Анорексията“, Явора Стоилова
Картини на Василия Стоилова, Явора Стоилова © Личен архив
