Френският писател Франсоа Мориак (1885 ~ 1970) получава Нобеловата награда за 1952 година „за дълбоките духовни прозрения и художествената сила, с която прониква в драмата на човешкия живот”. През 1905 г. Мориак завършва литература в университета в Бордо. Най-значимите му произведения са: „Пустинята на любовта” (1925), „Болката и радостта на християнския живот” (1931), „Черните ангели” (1936), „Това, в което вярвам” (1963).
(Франсоа Мориак при приемането на наградата на Френската академия през 1933 г.)
1. В книгата си „Болката и радостта на християнския живот” Франсоа Мориак пише: „Днес, в навечерието на моя живот, аз вече знам окончателния отговор – единствено Иисус Христос е този, който може да успокои радикалната болка, която е в нас. Болката, която е толкова вплетена в човешкото съществуване, че нейната жестокост трае от детството до гроба: мъката от самотата; клатушкащите се сенки на любимите ни хора, които ни напускат и отиват в ужасната мистерия на смъртта; нашата потайна и вечна жажда за безкрайните удоволствия на нашето его. Нашите сърца ще се освободят от скверните невидими идоли, едва когато разпънем себе си на дървения кръст заедно с Христос, едва когато спрем да храним нашето его и нашите желания, едва когато отдадем себе си изцяло на бедните, нуждаещите се и страдащите членове на Христовото тяло във всяка част на света.”
(MAURIAC, Notre Dame, 1964)
2. „Бог открива изцяло себе си единствено на онези личности, които са унищожили – в самите себе си и в света – всичко, което препречва пътя на Божествената любов.”
(MAURIAC, Notre Dame, 1964, 43)
3. „Християнският Бог не иска просто да бъде обичан. Той иска да бъде единственият обект на нашата любов. Той няма да ни позволи да се отклоним от Него дори на една въздишка разстояние. За Християнския Бог всяка друга любов, която не е изразена в Негово име, е всъщност форма на идолопоклонство. Именно това изискване ни изглежда твърде парадоксално; защото е изключително трудно да обичаш едно творение, без да го обожествяваш, а същевременно Бог ни задължава да обичаме всички Негови творения.”
(MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26)
4. „Духовната нечистота ни отделя от Бога. Духовният живот се подчинява на закони, които са също толкова реални, колкото и законите на физичния свят. Нашата духовна чистота е предусловие за една по-висша любов, за едно притежание, което превъзхожда всички други – притежанието на Бога.”
(MAURIAC 1963, 51- 52)
5. Коментирайки Библейския стих Матей 25:40, Мориак пише: „Да обичаме Христос и да обичаме нашите ближни е едно и също нещо; двете заповеди се сливат в една: ‘Истина ви казвам, понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили’. Тук не става въпрос за някакви предварителни сметки или за очакване на награда в аванс, тук става въпрос за истинска любов.”
(FRANÇOIS MAURIAC, “Holy Thursday: An Intimate Remembrance”, Sophia Institute Press, 1991, 44-45)
6. „Ако има някаква част от Християнското учение, която хората са отхвърляли с несравним инат, това е вярата, че всички хора и всички раси са еднакво ценни в очите на нашия Отец, Който е на Небето.”
(MAURIAC ,1978)
7. „Мнозинството от християните никога не са отивали отвъд буквата на катехизиса. Те никога не са познавали Бога. За тях думата Бог никога не е имала някакво реално съдържание. Те са абсолютно безпринципни. Христос никога не е присъствал в техния живот.”
(MAURIAC, 1970)
8. „Ние грешим, когато си мислим, че мистиците са необикновени християни. Напротив, те са единствените истински християни. Те изчерпват себе си в търсенето на Бога, точно както сладострастниците изхабяват себе си в търсенето на плътта. Мистиците безспирно желаят да притежават Бога, да бъдат притежавани от Него, да Го обичат. За тях любовта означава да прегърнат Бога с цялото си сърце, да Му се отдадат изцяло и да се опитат да бъдат Негово притежание.”
(MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26-27)
9. „Човекът трябва първо да намрази своя грях – едно изискване, което е много трудно да бъде изпълнено. След това, човекът трябва да реши повече никога да не съгрешава – и това трябва да не е само въпрос на думи, а едно вътрешно решение, чийто единствен съдия е Бог. И накрая, страхът от наказание не е достатъчен, ако човек не е вдъхновен от любовта към Бога. Човекът няма да получи прошка, докато не тръгне по пътя на любовта.”
(MAURIAC, 1999, ch.5)
* От антологията „50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”, съставител Тихомир Димитров, Рекламно-издателска агенция „Спектра”, Варна
Снимки: commons.wikimedia.org
