За пътищата български и посоките пред народа ни, споделено от книгата на видния наш литературовед, автор на множество философски, културологични, социологични, политически, публицистични и народопсихологически текстове и изследвания, чиято значимост за българското литературознание е без аналог.
Проф. Никола Георгиев (1937 ~ 2019)
Нова книга за българския народ
(фрагмент)
…И тъй, четири десетилетия наред българите бяха кога увещавани, кога подбутвани да вървят към Съветския съюз и да влязат в него - второто не само метафорично, но и в най-точния и славен смисъл на думата. По ред очевидни причини русифицирането на българския език, говор, култура и съветизирането на начина на живот и на светоотношението бяха много по-успешни и отидоха много по-далеч от всички дотогавашни усилия за европеизиране на България. Когато обаче България криво-ляво стигна до Съветския съюз, разбра се, че Съветски съюз, какъвто са й го представяли, няма, а и да го има, там просто не я щат. Лоша работа. И тя стана още по-лоша, когато към края на 80-те години се разбра, че от вървенето към Съветския съюз и влизането в него няма кой знае колко голям келепир.
И тогава в българската история се случи нещо, на което дори обръгналият в премятанията и пребоядисванията бай Ганьо би викнал: „На маймуни ни обърнахте, маскари с маскари!“ Изкомандван бе поредният „Пълен кръгом“, пръчката с окачения на върха й морков отново бе завъртяна на 180 градуса и българите бяха подканени да тръгнат към Европа и да влязат в нея - поредното за тях единствено спасение. Че историята не е учител, е ясно, ясно е и защо. Но че едни хора не могат да вземат ум от най-непосредното си настояще, е вече наистина странно и неясно.
Да пътуваме към Европа? Да влезем в Европа?
В днешните божем либерални времена би трябвало да зададем либералния контравъпрос: а желае ли този народ да пътува нататък и да влиза там, няма ли той своя воля и право на свой избор? Интелигентни хора отговарят, че това било желязна историческа необходимост. На тях едва ли има смисъл да им се напомня, че желязна историческа необходимост беше и маршът към комунизма и към Съветския съюз. Жалко само за народа, чиято съдба повече от половин век ще се определя все от някаква желязна и все от някаква загадъчна историческа необходимост.
В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем и следващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа?
В днешните божем рационални и сциентистки времена би трябвало да зададем и трети контравъпрос: а какво всъщност значи днес за нас „Европа"“?
Тези важни въпроси връщат към нов живот малките разкази на Чудомир. Идва може би времето за техния най-нов прочит и осмисляне. Отговори на въпросите, разбира се, не дават, но хората, които сега търсят отговори, не би било зле да се вчетат отново в тях. От Чудомировия свят, колкото и литературен да е той, те ще могат да научат нещо както за миналото, така и за бъдещето, т.е. за бъдещия завършек на поредното пътуване на българина към Европа.
В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си. Посоката е не само смътна, но и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е много малко познат и още по-малко приложим, така че, образно казано, дори да успеем да пристигнем в Европа, пак няма да намерим там никого и пак ще трябва да сменяме посоката на пръчката с моркова. На това поне сме свикнали.
Като гледа човек съдбата на тоя народ, българския, който повече от век насам все трябва да е на път и все да върви нанякъде, кога на изток, кога на запад, иде му да каже: народ-Ахасфер. Добре, но прокълнатият на вечно странствуване евреин върви поне праволинейно, подир вътрешното си безпокойство. А ние?
Безнадеждно трудно е да се предвижда как точно ще свърши поредното българско пътуване. Може да се допусне обаче, че още най-близките ни потомци ще ни се чудят и смеят на ума. И когато се чудят и още повече когато се смеят, може би ще си припомнят нещо за разказите на Чудомир.
Из: „Нова книга за българския народ“, Никола Георгиев, 1991, УИ „Св. Климент Охридски“
Снимка: Проф. Никола Георгиев (1937-2019), dictionarylit-bg.eu
