„Роденият на село или живелият някога на село знаят отлично кой обичаше от душа цветята, кой ги отглеждаше, кой им се радваше и понякога ги росеше със сълзите си.“
(Андрей Гуляшки, 1914 ~ 1995)
♥ Писма от Тихия град
Природата… Хилядолетия човек е живял в едно неразделно физическо и духовно единство с природата. Гората му е давала дивеча и жилището, ранината – хляба, реките – рибата и прохладата. Гората го е научила да се вслушва в тишината й, в усамотението й да се размисля за битието си. В гората за първи път се е зарадвал на птичите песни и за първи път се е помъчил да ги имитира. Нейните дълбоки и тъмни сенки, мрачевината й са пробудили в душата му стремеж към светлината. Човек се е развивал и физически, и духовно в непрекъснат контакт с природата, природата е участвала в извайването на неговия душевен, емоционален мир.
Цветята… Цветята – това е усмивката на природата. Най-добре разбира тази усмивка човекът, тръгнал към залеза си. Мъчно му е да се раздели с нея, затова иска да е все пред очите му. Усмивката, на която не се е насищал никога.
Кога на Вазов „замирисва лиляка“? На стари години. Кога великият импресионист Моне рисува най-вглъбено и най-съвършено своите водни лилии? На зрели години.
Но да оставим поетите и художниците, нали са уж омесени от по-особено тесто. Кой сега сади и отглежда мушкато и здравец по градски балкони и прозорци? Възрастните жени, същите, дето се редят по опашки и извеждат внучетата си на разходка из градинките. Нито ще видите, нито ще чуете млада градска жена да върши тази поетична работа. Не от липса на време, колко му е да засадиш едно мушкато – пет минути най-много, а от липса на желание – от залисията й по безброй други ежедневни неща. Тази залисия изсушава душата, а изсушената душа не се сеща за цветя. Кой поливаше някога на село лехичките, засадени с босилек, невенчета, латинки и прочие селски скромни цветя? Възрастните жени, бабите. Ако са ги поливали момите или младите невести – било е, защото са ги карали майките им, свекървите. Роденият на село или живелият някога на село знаят отлично кой обичаше от душа цветята, кой ги отглеждаше, кой им се радваше и понякога ги росеше със сълзите си.
Тука сега, в Тихия град, през прозорците на моята къща пъстреят живописно две лехи, засадени с петунии, маргаритки, невенчета и с други цветя, чиито имена не познавам. Маргаритките гледат да надминат по височина съседите си и със засмяната си хубост ми напомнят ония някогашни прелестно-наивни времена, когато влюбените момичета са гадаели по листенцата им дали са обичани от своите избраници. „Обича ме“ – едно листенце е откъснато. „Не ме обича“ – друго листенце е изскубнато. И така – до последното листо. То има последната дума по въпроса „обичана ли съм или не съм обичана“. И когато наближи редът му – бузите на момичето ту бледнеят печално, ту ги покрива обнадеждаваща розовина… Блажени, невъзвратими времена за любовта!... Невъзвратими и за любовната поезия, защото оттогава до днешни времена никой не е написал по-хубави стихове от стиховете, които Яворов и Дебелянов са сътворили, тия ненадминати чародейци на нашата любовна лирика.
Работя ли половин час, час – заглеждам се в моите пъстри скромни цветя и простата хармония на цветовете им обветря душата ми като песен – като ония песни, които някога е пяла майка ми, които съм слушал в ранните си детски години. Изскачат пред очите ми мили картини и от най-милото време на моя живот. А плъзне ли се погледът ми по зелената поляна, където тук-там аленеят със съблазнителна хубост разкошни карловски рози – други видения изскачат, от младостта – ту гореща с поривите си, ту унесена в мечтите си и прелестно-наивна с представата си, морето е само до колене.
Избрано от: „Писма от Тихия град“, Андрей Гуляшки, ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.
Снимка: Андрей Гуляшки; Държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
