„Без страдания не живеят дори и низшите същества; а колкото по-високо стои човек, толкова повече страда.“
Из дневниците на руския духовник свещ. Александър Елчанинов (1881 ~1934), издадени след смъртта му в книгата „Записки“ – истински документ за отдадеността му на Бога и хората, продължаващ незавършеното дело на неговия живот.
Свещ. Александър Елчанинов (1881 ~ 1934)
Откъси от дневника на отец Александър
Св. Исаак Сирин е казал: „Помири се със себе си, и с тебе ще се помирят небето и земята.”
Равнодушието на вярващите е нещо много по-ужасно от факта, че съществуват невярващи.
Трябва да живеем не „полека”, а с възможно най-голямо напрежение на всички сили, и физически, и духовни. Изразходвайки максимум сили, ние не „хабим” себе си, а умножаваме източниците на сили…
Има такова „стегнато” състояние на душата, когато ти е трудно да се усмихваш, няма никаква мекота и нежност към хората, с една дума – „окаменяло безчувствие”. Само молитвата, особено църковната, прогонва това състояние. То е обичайно за гордите, унилите, самолюбивите, разпътните, скъперниците; но в известна степен е свойствено на всички. Това състояние на безблагодатност е обичайното състояние на човека. За душата то вече е ад на земята, и то е естествено следствие от греха, който буквално убива душата…
Няма друго утешение в страданията, освен да ги разглеждам на фона на „този свят”; това е, по същество, единствено вярната гледна точка. Ако съществува само този свят, то всичко в него е пълна безсмислица: раздяла, болести, страдания на невинни хора, смърт. Всичко това се осмисля в светлината на океана на невидимия живот, който мие малкото островче на нашия земен живот. Кой не е изпитал отлитанията „оттук” в сънищата, в молитвата! Когато човек намира в себе си сили да приеме изпитанието, изпратено от Бога, с това той прави огромна крачка напред в своя духовен живот.
Какво е това постоянно чувство на неудовлетвореност, на безпокойство – нашето обичайно чувство – ако не заглушеният глас на съвестта, говорещ в нас независимо от нашето съзнание и често въпреки нашата воля, за неправдата на нашия живот. И докато ние живеем в разрез с дадения ни светъл закон – този глас няма да замлъкне, тъй като това е гласът на самия Бог в нашата душа. А обратното, онова рядко чувство на удовлетвореност, пълнота и радост – е радостта от съединението на божественото начало в нашата душа с общата хармония и божествената същност на света.
Защо всяко „наслаждение”, всяка „сладост” е грях? Защото моментът на наслаждението е момент на усилване на личното самочувствие, и колкото по-остро е наслаждението, толкова по-дълбок е моят разрив с всеобщата хармония. От наслаждението – към самолюбие, от самолюбието – към разпадане на хармонията, от разпадането – към смъртта.
Колкото и праведен и чист да е човек, в него присъства и стихията на греха, която не може да влезе в Царството Небесно. Тя трябва да изгори, и ето, нашите грехове горят и изгарят чрез нашите страдания.
Кое умножава духовната сила в нас? – преодоляването на изкушението. Присъствието на безкрайното – любовта – в нас, които сме крайни същества, води до желание за смърт като влизане в безкрайността.
Бог не ни оставя и в нашия тъмен живот – в нашата молитва, в тайнствата, в нашата любов към Бога. Любовта към Бога е доказателство за Неговото общуване с нас.
Животът е драгоценен и единствен дар, а ние безсмислено и безгрижно го губим, забравяйки за неговата краткотрайност. Ние или гледаме с тъга към миналото, или чакаме бъдещето, когато уж ще започне истинския живот. А настоящето, т. е. това, което е нашият живот, си отива в тези безплодни съжаления и мечти.
Мнението на другите хора – това е огледалото, пред което позират почти всички без изключение. Човек прави себе си такъв, какъвто иска да го виждат. А истинският – такъв , какъвто е в действителност, е неизвестен на никого, включително и на самия себе си, а живее и действа някаква измислена и украсена фигура. Този стремеж към лъжа е толкова силен, че човек му принася в жертва, изкривявайки своята природа, дори и самия себе си – единственото и неповторимо, което е всяка човешка личност.
Ето защо така пленява срещата с човек, свободен от тази язва, и как обичаме у децата, още невлезли в областта на съзнателното, тяхната пълна простота и непосредственост. Но е възможна и съзнателна борба, достигане до простотата от тази усложненост. Във всеки случай – да осъзнаеш присъствието на това зло в себе си – е вече половината от работата.
Гордият е глух и сляп за света. Той не вижда света, а само своето отражение в него.
Болестта е училище за смирение, в което виждаш, че си нищ и гол, и сляп (малко преди смъртта си).
Бъди търпелив в своите скърби: без страдания не живеят дори и низшите същества; а колкото по-високо стои човек, толкова повече страда.
Как да утешим плачещите? – като плачем заедно с тях.
Всичко греховно в нас е толкова живо и пълнокръвно, че нашето обичайно, вяло покаяние е несъизмеримо с тази стихия на греха, която ни владее.
Да обръщаме поглед към образите на райската красота е най-доброто средство да се избавим от плена на ада, да не откликваме на неговия зов.
Често си мисля, че всички шипове и тръни на нашето житейско положение са много точно устроени от Бога за излекуването именно на нашата душа. С пълна яснота виждам това в своя живот.
При изповед слабата памет не е оправдание; забравливостта е от невнимание, несериозност, окаменялост, нечувствителност към греха. Грях, който обременява съвестта, не се забравя.
Когато те обземе чувство на злоба към някого, то представи си, че и ти, и той ще трябва да умрете – и пред това колко нищожна ще стане неговата вина и колко неправа – твоята злоба, колкото и права да е тя формално.
Болестта е най-благоприятното време за връщане в своето сърце, при Бога. С оздравяването тази възможност отново се отлага за неопределено време.
Онези, които искат доказателства за своята вяра, са на погрешен път. Вярата е свободен избор, и там, където има скрито дори от самото себе си желание за доказателства, – няма вяра. Не трябва да приемаме като „доказателства” знаците на Богоявлението – с това ние снижаваме, зачеркваме подвига на вярата.
Ето тип човек, който често се среща: в него са съединени три черти – 1) гордост, вяра в своите сили, упоение от своето творчество, 2) страстна любов към земния живот и 3) отсъствие на чувство за грях. Как такива хора могат да се приближат към Бога? Такива, каквито са, те са безнадеждно изолирани от Бога, нямат дори потребност от Него. И този тип се култивира от съвременния живот – от възпитанието, литературата и т. н. Идеята за Бога е отровена в душата на такъв човек, и какви катастрофи са необходими, за да може той да се възроди!
В живота винаги е прав не онзи, който се опира на логиката и здравия смисъл, а този, който изхожда от един върховен закон – закона за любовта. Всички останали закони за нищо пред любовта, която не само ръководи сърцата, но и „движи слънцето и другите звезди”. У когото има този закон – той живее, а който се ръководи само от философията, политиката, разума – умира.
Из: „Записки“, превод Татяна Филева
Източник (със съкращения): bogonosci.bg
Снимка: Свещ. Александър Елчанинов (1881-1934), pravoslavie.ru