Речта на великите
Из Нобеловата реч на Орхан Памук, 7 декември 2006 г.
...
Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише стихотворения, пиеси или романи, като мен. Всички тези разлики идват след като е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с надежда създаваме нови светове.
Тайната на писателя не е вдъхновението – тъй като никога не е ясно откъде идва – а неговата упоритост, неговото търпение. Тази прекрасна турска поговорка – да изкопаеш кладенец с игла – ми се струва е казана точно за писателите. В старите приказки обичам търпението на Ферхат, който копае през планините, за да стигне до любовта си – и това го разбирам. В романа ми, Името ми е Червен, когато пишех за старите персийски миниатюристи, които са рисували един и същ кон с една и съща страст в продължение на години, запомняйки всеки щрих, така че са можели да пресъздадат този красив кон дори със затворени очи, знаех, че всъщност говоря за писателската професия и за моя собствен живот. Ако писателят иска да разкаже собствената си история – да я разкаже бавно, сякаш е история за други хора – ако иска да почувства силата на историята как се надига в него, ако иска да седне на масата и търпеливо да се отдаде на това изкуство – на този занаят – първо трябва да му е дадена някаква надежда. Ангелът на вдъхновението (който редовно навестява някои и почти никога други) предпочита обнадеждените и уверените, и точно когато писателят се чувства най-самотен, когато се съмнява най-силно в усилията си, мечтите си, и ценността на писанията си – когато си мисли, че неговата история е само неговата история – точно в тези моменти ангелът решава да му разкрие истории, образи, мечти и сънища, които биха извадили наяве света, който той иска да построи. Когато обърна поглед назад към книгите, на които съм посветил целия си живот, най-много съм изненадан от тези моменти, когато съм почувствал, че изреченията, мечтите и страниците, които са ме накарали да се почувствам възторжено не са плод на моето въображение, че някаква друга сила ги е открила и щедро ми ги е предоставила.
...
Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас писателите, любимият въпрос е „Защо пишете?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите, всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида – просто като в сън – но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша, за да съм щастлив.
Превод от турски на английски: Морийн Фрийли, превод от английски на български: Надежда Тороманова, изд. „Балкани“
Източник: forum.buntarite.com
Снимки: orhanpamuk.net