„Заслужава ли Миналото да дадем всичките си пари за него? Не! Само онези неща от Миналото, които са свързани с нашите преживявания имат някаква стойност.“
За мечтата Марс и човешкия устрем към нови светове – частица от неповторимия Бредбъриевски дух и яркото поетично присъствие, което откроява писателя сред всички останали фантасти в света. Назаем от разказа му „Ягодово прозорче“ (1954), включен в сборника „Гръмна гръм“.
♥ Ягодово прозорче
(фрагмент)
– Аз вярвам в Марс – започна той тихичко. – Струва ми се, че вярвам как някой ден той ще ни принадлежи. Ще го овладеем. Ще се установим тук. Няма да обърнем позорно гръб и да избягаме. Хрумна ми един ден преди година, скоро след пристигането ни тук. „Защо дойдохме?“ – питах се аз. „Затова, отговарях си, затова.“ Така е и със сьомгата всяка година. Тя не знае защо отива натам, накъдето е тръгнала, но тъй или иначе отива. Нагоре по реки, които не помни, към потоци и буйни водопади, но най-накрая достига мястото, където хвърля хайвера си и умира, и всичко започва отново. Можем да го наречем памет на вида, инстинкт, думата няма значение, но то съществува. И ето ни и нас тук.
Те вървяха в тихото утро, под немия взор на огромното небе над тях и странните синкавобели пясъци скърцаха под краката им по новия път.
– И така ето ни тук. А от Марс накъде? Към Юпитер, Нептун, Плутон и по-нататък? Точно така. И по-нататък. Защо? Някой ден слънцето ще изригне като издънена пещ. Бум… и Земята я няма. Но може би Марс няма да бъде засегнат, или ако Марс бъде засегнат, може би Плутон няма да бъде, или пък ако Плутон е засегнат, тогава къде ще бъдем ние, т.е. синовете на нашите синове?
Той бе вперил поглед нагоре към изящната раковина на това огромно тъмносиньо небе.
– Е, ще бъдем в някой свят под някакъв номер може би: планета 6 от звездна система 97 или планета 2 от система 99! Толкова отдалечена оттук, че ще бъде цял кошмар, ако се опитаме да го проумеем! Ще сме заминали, разбираш ли, ще сме заминали и ще бъдем в безопасност! И аз си помислих: „Ах, ах. Значи това е причината да дойдем на Марс, значи затова хората изстрелват своите ракети.“
– Уил…
– Остави ме да свърша. Не за да натрупаме пари, не. Не за да се любуваме на пейзажите, не. Това са лъжите, които хората измислят, въображаемите причини, които изтъкват пред себе си. Да забогатеят, да се прочуят, казват те. Да се забавляват, да се поразходят, казват те. Но през цялото време вътре в тях цъка нещо друго, както в сьомгата и китовете, както по дяволите и в най-дребните микроби, за които се сещаш. И този малък часовников механизъм, който цъка във всичко живо, знаеш ли какво казва той? Той казва: бягай оттук, спасявай се другаде, не спирай, продължавай да плуваш. Препускай към толкова светове, построй толкова градове, че нищо, никога да не може да унищожи човека. Разбираш ли сега, Кари? Не само ние идваме на Марс, а расата, цялата проклета човешка раса, която зависи от това как ние ще се справим през целия си живот. Това нещо е толкова необятно, че хем ми се иска да се разсмея, хем съм уплашен до смърт от него.
Той почувства как момчетата крачат неотлъчно зад него, усети Кари до себе си и му се прииска да надзърне в лицето й, за да види как възприема тя всичко това, но не я погледна.
– Всичко това по нищо не се различава от времето, когато бях малко момче и вървяхме с татко из нивите, хвърляхме семе с ръка, защото редосеялката ни бе счупена, а нямахме пари да я поправим. Просто трябваше да бъде направено по някакъв начин заради бъдещата реколта. Боже мой, Кари, боже мой, ти сигурно помниш статиите в неделните притурки на вестника: „СЛЕД МИЛИОН ГОДИНИ ЗЕМЯТА ЩЕ ЗАМРЪЗНЕ!“
Веднъж като момче плаках на глас, когато прочетох подобна статия. Майка ми попита защо. „Заради всички тези нещастни хора след нас“ – отвърнах й аз. „Не се тревожи за тях“ – каза майка ми. Но, Кари, точно това искам да кажа: ние наистина се безпокоим за тях. Иначе нямаше да сме тук. Не е без значение дали Човекът с главно „Ч“ ще продължи да съществува. В моите книги няма нищо по-съвършено от човека с главно „Ч“. Предубеден съм, разбира се, защото съм представител на расата. Но ако съществува начин да открием безсмъртието, за което хората толкова говорят, това е той – да се разпилеем, да населим цялата вселена. И тогава, ако някъде реколтата бъде унищожена от природните бедствия, то другаде жътвата ще е богата. Няма значение дали Земята гладува, или загива. Новата пшеница е покълнала на Плутон или където и по дяволите да е достигнал човекът в следващите хиляда години. Побъркал съм се от тази мисъл, Кари, просто съм се побъркал. Когато най-накрая прозрях, така се развълнувах, че ми се искаше да събера хората, теб, момчетата и да разкажа всичко това. Но, по дяволите, знаех, че не е необходимо. Знаех си, че ще настъпи ден, когато вие също ще чуете това цъкане в самите себе си и тогава ще прозрете истината и няма да се наложи никой да казва нищо. Това са силни думи, Кари, зная, дори твърде силни за човек по-малко от пет стъпки и пет инча висок, но кълна се във всичко свято, то е самата истина.
Една част от моето същество желае да се завърна вкъщи също. Но другата ми казва, че ако си отидем, всичко е загубено. Така че се замислих какво ни липсва тук най-много. Някои от нещата, които някога сме имали. Някои неща на момчетата, твои, мои. И си помислих, щом е необходимо старото нещо да задвижи новото, защо, за бога, да не използвам старото. Спомням си книгите по история, че преди хиляда години слагали дървени въглища в рог от крава, раздухвали ги през деня и така разнасяли огъня си при преходите от едно място на друго, за да могат всяка нощ да запалят огън от искрите, останали от сутринта. Винаги нов огън, но винаги имало нещо от стария в него. Така че аз мислих и преценявах. Заслужава ли Миналото да дадем всичките си пари за него? Зададох си този въпрос. Не! Само онези неща от Миналото, които са свързани с нашите преживявания имат някаква стойност. Е тогава, запитах се: Заслужава ли Новото да вложим всичките си пари в него? Струва ли си да се замислим за дните от идната седмица? Да! Ако мога да се преборя с това, което ни кара да жадуваме да се завърнем на Земята, ще залея парите си с бензин и ще драсна клечката!
Из: „Гръмна гръм“ (Разкази), Рей Бредбъри, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Снимка: Изд. „Георги Бакалов“
