„Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.“

С яркия си талант на великолепен разказвач Исабел Алиенде посвещава най-новата си книга „На жените с обич“ (изд. „Колибри“) на нежните героини на своя живот и най-дълбоката революция в историята на човечеството – феминистката. За майка си Панчита и бунта срещу властта на мъжете, споделено от голямата чилийска писателка.

На жените с обич

Според дядо ми семейната връзка е проста: мъжът снабдява, закриля и нарежда, жената слугува, върти домакинството и послушно мълчи. По тази причина твърдеше, че бракът е много удобен за мъжете, но е неизгодна сделка за жените. Той беше прогресивен за своята епоха; сега вече е известно, че двете най-доволни групи са женените мъже и неомъжените жени. В деня, когато водел дъщеря си Панчита към олтара, дядо ѝ повторил за енти-път да не се омъжва, че още има време да направи кръгом, да зареже годеника и да отпрати любезно поканените. Същото каза и на мен две десетилетия по-късно, когато се омъжвах.

Въпреки така радикалното си разбиране за брака, отношението му към женствеността беше твърде консервативно. Кой определя какво налагат традицията и културата? Мъжете, разбира се, а жените го приемат без да възразяват. Според дядо трябваше винаги да се държа като „дама“, независимо от обстоятелствата. Не си струва труда да се разпростирам върху значението на термина „дама“ в моето семейство, защото е сложно, достатъчно е да кажа, че като най-светъл пример се сочеше безстрастната, благовъзпитана и изискана английска кралица Елизабет, която през 60-те години беше още съвсем млада, а вече се държеше безупречно, както продължи да се държи през останалата част от дългия си живот. Е, такава се показва поне пред хората. На стареца му се струваше неприлично жените – още по-малко мои връстници – да излагат мненията си, които вероятно не интересуват никого. Моите по въпроса за феминизма спадаха към тази категория.

По някакъв начин успях да го изнудя да прочете „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар, както и някои статии, които оставях тук-там в къщата и той скришом прелистваше, макар да се преструваше, че не ги е забелязал. Стремежът ми за печелене на привърженици го изнервяше, но той търпеливо понасяше моята бомбардировка с това колко много страдаме ние жените от бедността, липсата на здравни грижи и образование, от търговията с плът, войната, природните бедствия и нарушаването на човешките права. „Откъде черпите тези сведения, госпожице?“, питаше ме той подозрително. Откровено казано не знам, защото източниците ми бяха оскъдни; чак след четиридесет години щяха да измислят Гугъл.

„Не ядосвай дядо си и чичо Рамон, Исабел“, молеше ме майка ми. „Човек може всичко да постигне елегантно и без много шум.“ Но безшумен феминизъм няма, както щяхме да установим по-късно.

***

„Ще бъдеш обект на много нападки и ще платиш висока цена за идеите си“, предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя характер никога нямало да си намеря мъж, а да останеш стара мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше горе-долу от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и набързо да се венчаем, преди някоя друга хитруша да се е уредила с добра партия. „Аз също ненавиждам мачизма, Исабел, но светът е такъв, какво да се прави, винаги е било така“, убеждаваше ме Панчита. Аз четях съвестно и от книгите бях научила, че светът постоянно се променя и човечеството еволюира, но че промените не идват сами, а се постигат с много битки.

Аз съм нетърпелив човек; сега разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми против волята ѝ, без да съобразявам, че тя е от друга епоха. Принадлежа към поколението на преход между нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната революция на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската революция от 1917 г. е била най-значимата, но пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, засяга половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата надежда, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде заменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.

Може би съм създала у вас впечатлението, че майка ми е била една от конвенционалните матрони, типични за нейната социална среда и поколение. Не беше такава. Панчита излизаше от обичайния калъп на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, но не от прекомерно благочестие или старомодност, а защото много ме обичаше и изхождаше от личния си опит. Убедена съм, че неволно точно тя е посяла у мен семето на бунта. Разликата между двете ни е, че тя не бе имала възможността да живее така, както е искала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя съпруг, който понякога сменяше дипломатическите дестинации без дори да я попита, и ѝ наложи градски и обществен живот. Любовта им беше дълга, но конфликтна, между другото и заради неговата професия, чиито условности противоречаха на нейната чувствителност. Затова пък аз станах независима от най-ранна младост.

Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе успяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и според мен го искаше за себе си, поне на теория, но то изискваше прекалено голямо усилие. Смяташе го за опасна утопия, която накрая ще ме съсипе. Трябваше да минат почти четиридесет години, за да си даде сметка, че феминизмът не само не ме съсипа, а ме закали и ми позволи да постигна всичко, което си поставих за цел. Чрез мен Панчита успя да осъществи някои от мечтите си. Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.

При един от нашите дълги разговори в зряла възраст, след много борби, редица несполуки и няколко успеха, споделих с Панчита, че наистина съм изтърпяла доста нападки, както тя ме бе предупредила, но че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да живея другояче, защото гневът ми от детството само се засили с времето; никога не съм приемала ограничената женска роля, предопределена ми от семейството, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах завинаги от Църквата, не от липса на вяра в Бог – това дойде по-късно, – а заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.

Определих се като жена по свой начин, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, защото се сдобих с модели за подражание едва по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неудържим порив. „Цената, която съм платила за феминистки живот, е нищожна, мамо; бих я платила умножена по хиляда“, уверявах я аз.

От: „На жените с обич“, Исабел Алиенде, изд. „Колибри“, 2021 г.
Снимка: imdb.com