„Пак към края на дните си, след като прозря и в себе си по-добре, поопозна Христос и хората - колко са лениви на мисъл и слаби на воля, - и вървежа на световните работи - муден и неповрътлив от памтивека…“
(Христос в Гефсиманском саду. 1901, художник Архип Куинджи, Воронцовский дворец-музей, Алупка)
В Гетсиманската градина
(фрагмент)
Христос сети, че колкото и да се мъчеше да овладее мисълта си в своята любима простота и отмереност, неволно тя се изплъзна от неговата власт и се отплесна чак към другия край, досущ тъй както ставаше у книжниците и фарисеите.
– Така е, когато излезеш вън от света и не сещаш земя под краката си: накъдето те вятърът духне, нататък ще те закара; по своя кеф и сгода, ще те върти и ти ще си бъдеш играчка у него. Само между хората всеки може да си намери мястото и да сети опора в себе си; само с хората ще познае доброто и злото и мисълта му ще знае както тряба да си отмеря мярката; защото всичко е от хората и за хората на този свят. Човещината се е родила там между тях и не са смогнали досега да й пресушат извора ни присмехите и хитрите подмигвания на циниците, ни суровите приказки на едро на разни светоотстъпници, ни работа и суета. Човещината – тя е също като златото: от памтивек го търсят и копаят под земя и вода, неговите жилки се губят и чезнат между пластовете и дохажда време, когато струва се съвсем вече секнало; хората не спират, едни на други идат на смяна, премиват, пресейват грамади пясъци и камънаци и пак троха по троха го добиват; защото знаят, че то никога не се свършва и всяко нещо на земята във всички времена и между всички народи най-накрая ще бъде оценено с него.
Очите на Христа просветнаха като на пътник след дълги лутания, излязъл вече на желания друм; той беше юдей и като всички потомци на Аврама, Исака и Якова не можеше сякаш да повярва в една мисъл, докато тъй самата плът на мисълта не усетеше да я хваща за ръка.
Сега духът на тази мисъл оживя в него и захвана да окриля мишците му, сякаш да го подеме за нов подвиг; както в най-честите часове на живота си сърце му пак закопня да принесе себе си жертва, да пролее кръвта си за другите. Вместо досадата от учениците си, учителят сети нов прилив на обич към тях и вече го не сдържа на мястото му, с отворени прегръдки бързо полетя към пещерата, дето беше уверен, Петър след първия му упрек не е могъл вече да склопи очи.
– Симоне, Петре! – викна той и в своя захлас не забележи, че от нощния хлад тримата му ученици в съня си се бяха промъкнали наполовин в пещерата.
– Мога и аз да кажа с думите на пророка – продължаваше с повдигнат глас Христос, – каквото и да стане с мене, от ония, които си ми дал, никого не погубих! Аз за всички ви отивам с радост.
И недорекъл още реч, гласът му току изведнъж се сниши и замлъкна; той видя, че тия, на които във върховния си час изливаше най-съкровеното си решение, спяха и не го слушаха; и мигом нова, още по-голяма досада го обхвана цял.
Христос не можа да се сдържи, извърна се презрително и додаде: – Спете, ненаспали се до един! – учителят ви самичък се обрича на кръстна мъка за вас, а вие не можете да потърпите и да го чуете какво ще ви каже?
…След първото свиване на сърцето му от обидата на учениците, невнятно и за самия него как гнева му изведнъж се разтопи в безкрайна обич към тях; пред очите му мигом се мярна издигналия се до небеса Капернаум и сините води на езерото под него, дето дружината им за първи път го заобиколи; толкова светли дни и премеждия прекарани заедно, и стана му мило за тях тъй, както отколе вече не помнеше да са му домилявали.
– Какво повече можеше да изисква той от тези синове на бедни и простодушни рибари, прибягнали отсам-оттатък към него и за да му угодят, отрекли се от своите и от себе си, един дори оставил баща си мъртъв, людските да го погребват, за да върви и следва учителя си. Не ги ли знаеше: заробени в какви ли не слабости и навици, потънали до шия в суетни дреболии, на всекиго от тях стигаше само това да върви подире му и да му втори думите. Христос мислеше, с думи ще ги прероди, та хванати ръка за ръка заедно да обърнат света; и изпървом често пъти се дразнеше, когато виждаше, че това, що им казва, те го приемат на вяра, държат се като слепци за тояга о думите му и не искат педя да отстъпят от тях. Той не можеше да проумей как дори, когато случайно обронеше някоя дума и се спреше и почнеше да се двоуми и колебае върху нея, те скачаха на крака и един през други се надпреваряха да го уверяват в правотата й. Чак към края на дните си взе да вижда Христос, че толкова бе дадено на тия клетници и това те можеха: не стигаше да обикалят с него земята Завулонова и земята Нафталимова, по крайморския път отвъд Йордан и езическа Галилея и да се проникнат от думите му, за да се преобразят и станат нещо по-друго от хората.
Пак към края на дните си, след като прозря и в себе си по-добре, поопозна той и хората – колко са лениви на мисъл и слаби на воля, – и вървежа на световните работи – муден и неповрътлив от памтивека – и затова беше захванал да гледа с по-широко сърце на всички, като че неволно се умиляваше от нищетата и немощта им. Оставени да висят между небото и земята, тям стигаше слънчевия привет от небото, за да имат сила да изкарват от земята що им тряба: те бяха доволни да живеят със своите полуистини и полулъжи и да се радват на сиромашката си радост; едва ли някой от тях сещаше нужда да домисля мисълта си докрай и никой не признаваше дълга си на праведника, тръгнал да му бере грижата, без да го е викал и търсил. Едва някъде блесне в честолюбие чело, гърди се повдигнат в сладък трепет, смъкнат се в състрадание очи или усмивка се мерне под мустак – ето това са те вълните, що прехвърлят една на друга човешките дни; коя по-голяма – коя по-малка, най-подир всички се разливат и отпадат покрай брега. Първом бащата, след него синът, после внукът, всеки на свой ред припича дните си на божието слънце; цъфтят, прецъфтяват и вържат и еднакво поглеждат на есен окапалите си листа, когато върху тяхната позлата заиграят отблясъците на някогашните им радости и пребилици.
– Както невидимо от никого тук-там по земята се заражда тайнствената сила, що най-разбърканата каша кал изведнъж преобръща на равен светъл кристал, така още по-рядко се заражда такава сила в душите на хората; там, дето се зароди, тази душа се обръща на елмаз; отвред тя черпи и прибира мъдрост в себе, преработва я и я пресъздава и колкото повече мъдрост успее да възкърми, толкова по-ситни и кичести стават нейните кристали; а колкото ударите отстрана се сипят върху нея, толкоз с по-богати и по-разнообразни отражения захваща да блести.
Усетил пак плътта на мисълта си в ръце, Христос вдигна глава и очите му заискриха в ново откровение. Като че нарочно чакал да се претвори нещо между земята и небото, най-сетне високо всред висини се изправи и закъснелия месец, звездите стройно и съгласно се строиха около него, а из долината Кедрон полъхна тих вятър и зашумя наоколо из шумака.
– На този, който носи в себе си душа – елмаз – довърши комахай на глас Христос, – нему не му тряба да се опира върху другиго, ни да върши нещо за другиго: той върши всичко самичък и само за себе си.
И той бавно с мерни стъпки възви покрай шубърлаците; нему се струваше, че вече отколе не е вървял по този път и докато дойде до пещерата, му се видя много дълго. От хлад в съня си тримата ученици съвсем бяха се примъкнали към другите и дружно хъркане оглашаше отвътре ниските сводове; учителят се изправи на входа и вече този път никого не повика.
Месецът грееше над Елеонската гора и над бледата му светлина листата на оливите около Христа се белееха като някакви бели хоругви сред пролетната нощ.
1908 г.
Из: „Гетсиманската градина“ („Идилии“), Петко Ю. Тодоров, изд. „Захарий Стоянов“, 2003
Картина: Христос в Гефсиманском саду. 1901, художник Архип Куинджи, Воронцовский дворец-музей, Алупка, ru.wikipedia.org
Снимка: Петко Тодоров (1879-1916), bg.wikipedia.org