За мъдрите думи на един учител и урокът за бедността, който учениците му научават, разказано от видния наш писател и общественик Добри Немиров (1882-1945).
(Добри Немиров, 1918 г.)
Най-бедният (1942 г.)
На първия ден след коледната ваканция нашият учител Теньо Аврамов влезе в клас не както всякога. Замисленото му лице тоя път изглеждаше гордо и някак тържествено, очилата му бяха яхнали местния нос не на върха, както всякога, а горе, при очите. Така стояха очилата, когато очаквахме да ни навести инспектор или някой училищен настоятел. Няколко мига след влизането му се яви и слугата, отрупан с училищни потреби. Той сложи върху масата тетрадки, моливи, гуми, блокове за рисуване, разни бои и много още други неща, от които четиридесет чифта очи едва не щяха да изпъкнат от ревност и любопитство.
Теньо Аврамов започна:
– Деца, едно дружество ми изпрати тези неща, да ви ги раздам. Това дружество се нарича „Майчина любов“. Между другите полезни работи, които върши, дружеството преглежда и бедните ученици от нашите училища. Ето защо сега ще раздам нещата на най-бедните от вас. Знам какво е бедност и затова днес заедно с вас бързам да се радвам на тоя хубав дар. И тъй, ще викам най-бедните един по един.
И Теньо Аврамов със своя благи топъл глас викаше най-бедните един след друг и им даваше моливи, гуми, тетрадки, бои…
Аз наистина минавах за беден, но не обичах да се казва това пред другите. Ала сега викаха най-бедните… и мене ли ще повикат?… О, цялата ми душа се противеше на това! Да бъдеш беден – както и да е – но най-беден? Това е ужасно! И аз със свито сърце започнах да си крия главата зад гърбовете на съучениците си… „Боже, дано не ме повикат! Не ща моливи, не ща гуми – нищо не желая – само най-беден да не съм!“ Струваше ми се, че с извикването на името ми Теньо Аврамов веднъж завинаги ще ми удари печат за бедност…
Аз се обърнах и погледнах неколцина от богатите си съученици. Изведнъж ми се стори, че се ухилиха, че в очите им проигра нескрит присмех. Още веднъж ги погледнах и тоя миг вече бях готов на мястото си да умра, но да не си чуя името.
– Христо Яръмов! – изреждаше Теньо Аврамов. – Зарко Пенев!
„Боже, боженце, мили боже, дано не съм от най-бедните!…“
Душата ми негодуваше… Сега вече, вместо да се радвам на подаръците, аз ги мразех… Сякаш и те оживяха, и те се захилиха срещу мене…
Но време за дълго размишление нямах. Или трябваше да избягам от класната стая, или да превия врат…
Най-после присъдата дойде. Теньо Аврамов извика:
– Дочко Ламбев!
Ледена плоча легна на гърба ми. Аз се отпуснах на чина и скрих лице в лакът.
– Дочко Ламбев!
Вместо да се обадя, усетих, че ме душат сълзи.
– Хайде де! – настоява Теньо Аврамов. – Какъв си се смълчал такъв! Я гледай какви неща съм ти приготвил!
В отговор аз изхлипах и в същия миг гърдите ми изригнаха цял наниз от хълцания. Понесе се сподавен плач.
– Я гледай! – обезпокоен, рече Теньо Аврамов, като избърза до мен. – Защо плачеш?
Тая загриженост на учителя удвои страданието ми. Аз заридах с пълна душа. Чинът се обливаше в сълзи, раменете ми се тресяха, хълцанията ме давеха…
– И таз хубава! Защо плачеш?
Нима можех да му отговоря?
– Не искаш ли подаръци?
През плач едва разбрано промълвих:
– Не искам!
Някои се разсмяха.
– Шт! – строго извика учителят. – Не се смейте! Аз разбирам Дочко Ламбев. Той не иска дар, защото се засрами от бедността си. Не ми харесва това. Нима е грях да си беден, още повече, като си наредил такъв хубав успех? Нима е грях да се бориш с немотията и пак да си един от най-прилежните ученици? Вие се смеете, но не му ли завиждате на бележките? Някои от вас учат в топли стаи, той – в студена. Някои от вас се хранят с хубави храни, той си не дояжда. Вие спите в затоплени стаи, той зъзне в студена… И все пак Дочко е здрав, умен и прилежен. Премерете се сега с него и вижте кой повече струва – вие ли, на които учението не се покорява, или той, който здраво държи ключа на знанията и уменията?
Той помълча малко. Покорен и обезоръжен от думите му, бавно се изправих. Учителят продължи:
– Слушайте сега за мене. Аз още от малко момче започнах да слугувам на чуждите хора. Така в труд и немотия следвах учението си. Беден син на бедни родители… Също като Дочко Ламбев. Но ето че днес съм ваш учител – преминал всички тегла, всички спънки на немотията, и съм станал учител. Виждате ли по мене някакъв страшен белег, че съм бил беден? Някакъв печат виждате ли? Не! Следа от бедността никога не остава, но тя те научава да бъдеш милостив. Когато обичаш труда, пътят на бедността става кратък. Но невежеството, грубостта и жестокостта водят човека до гроба. Побързайте да стигнете Дочка по ум и способност, защото, както му се смеете днес, така ще се червите пред него утре!
Той отиде при масата, взе подаръците и ми ги подаде.
– Вземи, Дочко Ламбев! Днес ти си щастливият, защото напълно заслужено получаваш подарък, а и аз съм щастлив, че виждам едно момче, което е тръгнало по моя път.
Аз покорно посегнах и поех подаръка. Тишина цареше наоколо. Сякаш стаята мислеше.
Из сборника: „Когато бях малък“, Добри Немиров, изд. „Отечество“, София, 1977
Снимка: Писателят Добри Немиров през 1918 г., ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org
