„Привидно смиреният изглежда нищожен в сравнение с горделивия. И лозата в сравнение с дъба е нищожна, но разкрием ли шумата й и погледнем ли на плода й, ще открием голяма разлика.“
(Salvador Dali, The Proud, 1960-1964)
Образът на горделивия и тоя на смирения
Душевният мир на човека се познава по неговото лице; по неговите външни прояви му се познава дали е смирен или горд. Да проследим два образа на лицето – тоя на горделивия и тоя на смирения.
Горделивият има надменен, остър поглед; гледа околните, сякаш от височина и като нищожни твари. В погледа му се открива надменност. Издига и извива главата си на всички страни за да бъде видян и обърне внимание на всички. Иска да внуши на другите респект с фигурата си, с движенията си и с надменната си походка.
Смиреният обратно – има благ, кротък поглед. Лицето му излъчва едно спокойствие. Главата му е повече наведена; движенията му са скромни – не показва с тях своето „аз”.
Езикът на горделивия е остър, рязък и надменен; по говора се схваща мисълта му – че е удостоил околните с голяма чест да беседва с тях. Говори главно за себе си – разбира се само хубави неща и ако няма такива, бързо ги съчинява. Център на разговора в компания трябва да е той, „Аз, аз и аз” – това е основата и най-важното в неговата беседа. Ако заговори за други, то ще осмива и осъжда; доброто у другите отминава или премълчава, ако пък спомене за него, то ще бъде пренебрежително и ще подчертае с една завистлива гримаса на лицето, като че това, обаче, не е нещо особено и че всеки може да го направи...
Любим предмет на неговия разговор е критиката. Там е същински оратор и даже артист, колкото иначе да няма признаци, че притежава такива способности – тонът на гласа, движенията на ръцете и цялата му фигура се явяват в услуга да представи в по-смешно положение критикуваното лице и всичко това представя преувеличено и разукрасено с едно самонадеяно съзнание, че той никога не би изпаднал в такова положение. Все неговият глас се чува; той господства над другите, не търпи други да знае и говори нещо повече от него. Само в един случай остава другите да говорят повече – когато предметът на разговора е някоя негова добра проява. В такъв случай той самодоволно слуша с вдигнато чело и ако почнат да го ласкаят, услажда слуха си, макар и да съзнава, че отправените похвали са незаслужени и лицемерни.
Беседата на смиреният е приятна на всички. Езикът му сдържан. Гласът – спокоен и тих. Не говори за себе си и ако е необходимо да каже нещо, то ще бъде не за да се похвали, а по скоро да се осъди. Другите не осъжда. Говори само за доброто у тях. Всичко извинява. Ако пък други заговорят добро за него, навежда глава и бърза да отклони разговора на друга страна. Беседата на смиреният е неотегчителна, приятна и назидателна. Привидно смиреният изглежда нищожен в сравнение с горделивия. И лозата в сравнение с дъба е нищожна, но разкрием ли шумата й и погледнем ли на плода й, ще открием голяма разлика. Плодът на лозата е красив, полезен и от всички желан, а плодовете на дъба са нищожните жълъди, които са слаба храна даже и за свинете.
Но най-добре са представени образите на горделивия и на смирения от Сърцеведеца – Христа в притчата за молитвата на митаря и фарисея. Тая притча е изложена в Евангелието по Св. Лука в XVIII глава.
„Двама човека влязоха в храма да се помолят,” – двама човека, двама грешника – с тая разлика, че единият не признаваше греховете си – фарисеят. Той беше лицемерен ревнител на правдата, обогатен повече с гордост, отколкото с добродетели – високомерен, безпощаден изобличител на чуждите недъзи, недоволен от другите и смутител на чуждата молитва.
„Смирението и грешниците издига към съвършенство, а гордостта и съвършените довежда до порока”, казва Св. Ефрем Сирин. Затова по-добре е човек да бъде смирен, разкаял се грешник, отколкото горделив праведник.
От „Смирение и гордост”, Йеромонах Иларион, 1944, Печатница А. Д. Паничковь, Свищов
* Salvador Dali, The Proud (Purgatory: Canto 11), 1960-1964
