От зимата до следващата есен – сезоните на любовта и нежните думи, убити от тривиалността на брака – минималистично и иронично от талантливия наш поет, сатирик и журналист Тома Измирлиев (1895 ~ 1935).
~ Чадърчето
Улица.
Зимна привечер.
Парад на късополите пеперудки.
Смях и закачки.
От оловното небе се спущат от време на време мънички бели снежинки, танцуват из въздуха като заблудени бели мушички и кацват по маншончетата и зачервените носленца на хубавите момиченца.
Една стройна и елегантна госпожица кокетно минава покрай прозорците на „Здраве” и отвлича след себе си погледите и въздишките на група млади безделници, заели наблюдателни позиции на предната маса. Като почетен адютант пристъпва след нея млад господин и не откъсва поглед от елегантните й крачета.
Една палава снежинка крадливо се промъква в топлото деколте.
Брр! Студено! Ах, тая блажена малка немирна снежинка!
Елегантното момиче отваря чадърчето и блъсва с него лицето на младия момък.
- Ах, пардон, господине! Извинете! Аз ви ударих окото… Боли ли?
- О, нищо, нищо, мамзел! Аз бих дал и двете си очи, ако можех и без тях да ви гледам. Вие сте тъй хубава!
- Ласкател!
- Кълна се…
- Колко сте любезен!
- Ах, как сте прелестна!
- Нима?
- Цветков…
- Лилякова…
*
Май.
Светло празнично утро.
Малка тясна пътечка между цъфнали шипки.
Дъх на рози и теменуги.
- Аз ще позлатя твоето мъничко хубаво чадърче, на което дължа това щастливо познанство. Аз ще го окича с рози и карамфили!
- Радост моя!
- Щастие мое!
Малкото копринено чадърче се отваря.
Зад него се прикриват две глави и две устни се сливат в дълга жарка целувка.
Едно славейче завистливо изчуруликва на близкото дърво и хвръква при своята другарка.
- Какво е дъхът на розите пред аромата на твоите устни?…
- Какво са прелестите на рая пред щастието да бъдеш моя!
- Вечно твой!
- Винаги твоя!…
Чадърчето пак се отваря.
И после пак. И много пъти още.
*
Есен.
Вятърът злобно тропа по прозорците.
Малка, зле мобелирана стая.
Късно.
Той нервно се разхожда из стаята.
- Още я няма! Кой дявол ме накара да се оженя за тая скитница?
Тя влиза засмяна. Дотичва при него и го милва.
- Скучаеше ли за мене, миличък?
Мълчание.
- Нали не ми се сърдиш, друже мой?
Никакъв отговор.
- О, да, да! Аз виждам! Ти ми се сърдиш. Не ме обичаш вече!
- Къде скиташ досега?
- При една приятелка.
- Или приятел?
- Кълна ти се! Аз отидох на поклонение на онова щастливо място, където се видяхме за първи път.
- Да, търсиш нови поклонници…
- Но това е вече много… Твърде много!…
- Безсрамница!
- Жесток тиранин! Да бъде проклет деня, в който те срещнах!
- По-добре да беше ми извадила очите с оня проклет чадър, та никога да не бях те видял!
- Звяр! Чудовище… Рогльо!
- Хиена!
- На ти тебе!
Малкото чадърче прехвръкна над главата му.
- А, тъй ли? Дръж се тогава. На, на, на!…
Малкото копринено чадърче лежи на пода, счупено надве.
* Публикувано във в. „Българан”, 15 януари 1921 г.
Снимка: Тома Измирлиев (1895 ~ 1935), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
