Есенни дни ♥ Никола РАКИТИН

„Прости, земя, ти моя родна, прости, есенен шир златист. О, господи, с душа свободна, при тебе ида горд и чист.“

Три есенни стиха от поета с ранима душа Никола Ракитин (1885 ~ 1934), записал в съкровищницата на българската литература своето изящно слово и трагично напуснал земния ни свят, слагайки край на живота си - несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и публично оклеветен.

„Размисли добре и ще видиш, че не той се хвърли под колелетата на влака - че ние го пратихме под тях. Или това ти се вижда пресилено?... Човекът с непринудената и блага усмивка, със светлите и кротки очи си отиде, но ще живее в хубавите песни, които ни остави. Защото той цял е в тях и то не само с любовта си към хората, но и с любовта си към великата майка-природата, чието лоно прибра тленните му останки.“ 

~ Константин ГЪЛЪБОВ (1934 г.)

(Никола Ракитин (псевд. на Никола Василев Панчев,1885-1934), © Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“)

Есенни дни

1.
Как слънцето мило е в късната есен,
когато след няколкодневна мъгла
надникне и грейне от свода небесен -
и грейне в запустени, глухи поля.

Как мило е цветето, що в студовете
през зима, но в топличка стая цъфти;
как мила си ми ти!… Кат зимното цвете,
кат слънце през есен не си ли и ти?

2.
Събуди се денят спокойно.
Мъгли се стелят над гори,
и врани над града безбройно
прелитат още от зори.

Спокойно ледени земята
зловещий дъх на есента,
и тежкий сън на тишината
изпълват сенки на смъртта.

3.
Прижуря над града горещо лято,
но нещо есенно в простори вей
и в свехнали градини и в полето
неуловима тишина се лей.

Самотни в тишината птички пеят,
между дърветата мухи бръмчат,
по стрехи паяжини се люлеят
и край огради бурени шумят.

Отвред повява някаква досада
и морно гледат моите очи -
как неусетно тиха вечер пада
и гаснат бавно слънчеви лъчи!

*Сп. „Литературна беседа”, бр. 8-10, 1911 г.

***

Есен при Вит

1.
Бавно стъпва, кротко се озръща
утрината сива, бледочела.
Скръбна своята душа разгръща
равнината пуста, почерняла.

Хлад полъхва от долище всяко.
Оголели дървеса униват.
Вик прощален екне надалеко -
жерави отиват си, отиват.

Чувам ги - размахват си крилата,
диря ги - в мъглата ги не видя.
Потопен в скръбта на равнината,
сякаш съм на странна панихида.

2.

Дъжд се сипкал три дни и три нощи,
вихър е обрулил дървесата.
Мръщи се небето, мрачно още,
още бликат вади из нивята.

Облак мерна се от точки черни
и потъна зад върби крайбрежни -
о, тез врани, бродници неверни,
крясъци самотни, безнадеждни!

А помръзнал в голи широти
безподслонен вятърът скимти,
сухи тръни гони и премята.

И унесен в странната си жал,
Вит едвам се влачи - натежал
с мътните сълзи на равнината.

* Плевен, 1930

...

Коварство с подлост ме сразиха…
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.

* Стихове на Никола Ракитин

Снимка: Никола Ракитин (псевд. на Никола Василев Панчев,1885-1934), Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, dictionarylit-bg.eu

2050 Преглеждания