„Ние сме голи, ние ходим по чорапи... с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи... Защо не сключите мир? – По този въпрос ние имаме думата – вярвайте в своите министри.“
За духа на времето и българските политически нрави, за които то изглежда е спряло вовеки…
(Христо Смирненски, 2 август 1922; © Институт за литература)
Нямате думата!
Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“... Боже мой! Пак война!... Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд първи... “ Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:
– Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?...
– Нека воюват тези, които я обявяват.
– Стт! Нямате думата! Отечеството говори...
..
*„Манифест към българския народ“ – манифестът, с който българският народ е бил въвлечен в Първата световна война, е обнародван в „Държавен вестник“, бр. 222 от 1 октомври 1915 г.; той е подписан от Фердинанд и от членовете на министерския съвет начело с министър-председателя д-р В. Радославов.
§
По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън. Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби.
– Проклета война! Проклето тегло! Няма край!...
– Всичко ще се свърши, когато свършим всички.
– Може и по-рано – когато хвърлим пушките.
– Кой говори там? Пак ли ти?... Когато народният дълг говори, нямаш думата!
§
Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък, с измъчено продълговато лице.
– Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!
– Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила... Нека и те дойдат в окопите.
– Ст! Нямате думата!...
Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.
§
– Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.
– Ние сме голи, ние ходим по чорапи... с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи... Защо не сключите мир?
– По този въпрос ние имаме думата – вярвайте в своите министри.
– Не можем повече да вярваме... Толкова време ни лъжете!...
И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.
– Стойте! Къде отивате?
– В София! В София! Там! Искаме сметка ние!
– Не може!...
– Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем зарад вашите доставки, зарад вашите тютюни... Искаме да кажем и ние своята дума!
– Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български? Тогава може би немски?
... И германската артилерия доказва, че нямат думата.
§
По улицата буйна демонстрация.
– Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.
– Спрете! Къде отивате!
– Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?
– Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.
И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.
§
По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“ „Пред народен съд виновниците за войните!“
– Ние не сме виновни за войните – политическото положение беше такова.
– А спекулацията, ограбването?
– И за туй не сме виновни – стопанското положение беше такова... Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.
– Ст! Мълчете! Днес вие пък нямате думата!
* Публикувано във „Народна армия“, 18 ноември 1922 г. с подпис Хр. Смирненски
Снимка: Христо Смирненски, 2 август 1922; Институт за литература, dictionarylit-bg.eu