„Дойде времето на раждането, на разкъсването и кръвта, на писъка и на гърчовете. Времето и на смъртта, защото, където има раждане, там и смъртта стои наблизо.“

Почит към творчеството на големия наш писател Антон Дончев (1930 ~ 2022), който споделяше: „Всички книги, които съм написал, са изпети“.

Антон Дончев (1930 ~ 2022)

Време разделно (фрагмент)

Дойде разделното време. Дойде времето на раждането, на разкъсването и кръвта, на писъка и на гърчовете. Времето и на смъртта, защото, където има раждане, там и смъртта стои наблизо.

Прераждаха се не само тия петстотин души, затворени в конака. С тях се раждаха и десетки поколения, които щяха да тръгнат по пътя, избран от прародителя. Или умираха десетки поколения.

Всеки трябваше да мине отляво или отдясно. Никой не остана по средата. В средата като скала стоеше Караибрахим и те като река идеха насреща му и се разделяха на две течения – лявото отиваше към дръвника, а дясното — към чалмите и фереджетата.

През цялото време, докато пишех летописа, все си мислех, че ще трябва да опиша и тоя ден. Пъдех го от ума си, не исках да идва предварително при мене. Може би трябваше да напиша историята му още първия път, когато се върна в спомените ми, а не да го пъдя от спомените си. И като пишех за ужасите в конака, трябваше да оставя сили и за него.

Сега хващам перото и виждам, че тоя ден стои пред мене избледнял и уморен. Сърцето ми отказва да се върне на площада, сред двете течения на реката, сред писъците на раждането. Разделният ден стои пред мене като гора в ясен слънчев ден  толкова силно свети слънцето, че гората е като покрита с було от мъгла. И защо да се приближавам, та да влизам в тъмния лес?

Разделният ден беше слънчев и хубав. От тия слънчеви дни, когато небето е толкова ясно, че ти се иска да има поне един облак. И нощта преди него беше ясна, с нова, тънка месечина. Сутринта гората и поляните сребрееха от слана. А щом изгря слънцето, от стрехите на конака запяха капчуци, като че ли беше дошла пролет. Топеше се сланата.

Хванах и откъснах един зелен лист от цветята, които Гюлфие някога беше сложила на прозореца ми. Сребърен скреж покриваше целия лист. Не пролет идваше – идваше зима и скоро щеше да завали сняг.

На средата на площада вдигнаха скеля от греди и сложиха отгоре носилката на Караибрахим. Най-отпред застанаха двамата ходжи, отстрани на скелята стояха редици от турци с голи ятагани в ръце. И площадът беше опасан от ятагани. Завесите от прозорците на конака се люлееха — оттам скритом надничаха кадъни. Откъм Просойна се трупаха жените и децата на башибозука.

Погледнах планината. По поляните не се виждаше ни един човек. Склонът в сянка искреше от тънко сребро, склонът на слънце гореше от есенни багри.

Тогава вратата на конака се отвори и оттам заизлизаха българите – окъсани, мръсни, бледи сред искрящата бистрина на утрото.

Първи минаха отдясно двамата попове. Не си спомням как ги вкараха в правата вяра. Може би съм гледал настрана.

После пред турската скала застана Вражу кехая. Гледах го.

Той беше дребен и слабичък, още повече отслабнал в конака. Двамината ходжи, бесният Караимам Хасан ходжа и змията шейхът Шабан Шебил, стояха изправени пред него и го гледаха.

Вражу кехая взе да се смалява. Смаляваше се пред очите ми, сякаш беше направен от скреж, та без да ща, погледнах към цървулите му, да няма под него локва. Виждал съм и друг път да се топи човек пред мене – това беше един осъден на смърт, когато чу присъдата си.

Из: „Време разделно“, Антон Дончев, изд. „Български писател“, София, 1986 г.
Снимка: Антон Дончев (1930 ~ 2022)