За славейковото нежно сърце, копнеещо да занесе зрънце грозде на болната си майка и мъдростта на мравката, помогнала му да утеши своята мъка.
(Autumn, 1895, by Isaac Levitan)
Есенна приказка
– Славенце – рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надоле към пилето, което шумолеше в тревата й миеше с росни капки перцата на крилата си, – иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!
– Отивам, мамо. Додето се дигне росата от жълтите листа на брезовата горичка, ще си дойда. Ти лежи в гнездото и чакай.
Славейчето пъргаво разпери своите малки криле и се упъти право към дядовото Радойково лозе, където под лозите зрееха най-едрите жълти гроздове. Седнал под една праскова, дядо Радойко плетеше кошница от лозина. От време на време посягаше нагоре с ръка, откъсваше някоя мека праскова, раз-хапваше я и пак се навеждаше над кошниците. До гърба му лежеше гътната празна газена тенекия. От време на време старецът удряше с тоягата си и плашеше косовете да не кълват гроздето. Тя му беше барабан.
Славейчето кацна на едно клонче над дядовата Радойнова глава и почна тънко да чурулика.
– Дядо Радойко – думаше то, – ще ми позволиш ли да откъсна едно зрънце грозде за болната си майка? Тя лежи в гняздото и чака. Може ли?
Но старецът не му отвърна нищо, защото не разбираше славеев език. Молбата на славейчето му се стори песен.
– Брей, че хубаво пее крилатичкото! – въздъхна той, бутна си калпака на темето и посегна да откъсне още една праскова.
Птичето пръпна нагоре, побягна към долния край на лозето и реши да открадне едно зърно. Слезе под една кичеста лоза с бяло грозде и устата му се наляха, като погледна натегналите надоле кехлибарени гроздове. Но то не посмя да клъвне от гроздето, ами се огледа да види няма ли на земята някое отронено зърно – него да вземе. Под нея лозя нямаше. Славейчето подскокна под друга и там намери едно. Туй зърно беше паднало отвисоко и тъй силно се ударило, че се беше пукнало. Протегна шия нашето пиле и разтвори човка. Но щом докосна плода за кожицата, над главата му изгърмя дядо Радойко с празната тенекия. Разтреперано от ужас, славейчето остави зърното и хвръкна да бяга с всички сили. Върна се при болната си майка и почна да й разправя премеждието си.
– Нищо – въздъхна майка му и почна да го милва нежно с крилото си по главата, – нищо, пиленце, друг път ще ми донесеш грозде. Когато дядо Радойко обере лозето си, там няма да има никого. Ти ще идеш, ще претърсиш всичките лози и ако имаме късмет, ще намериш някое забравено зърно. Нищо, чедо – хортуваше тя и очите й потъваха във влага.
Славейчето се нажали, хвръкна навътре в гората и кацна на една лешникова вейка над горския път. Въздъхна. Мъката, която се беше натрупала в душата му, натежа и почна да напира навън. То отвори уста и запя, но песента му беше толкова жална, че разплака белия камък, който стоеше забит край пътя с едно черно число на челото. Едри каменни сълзи, затупкаха в праха и без малко щяха да удавят една тънконога мравка, която случайно минаваше край камъка.
Мравката побягна настрана и погледна учудено с големите, си очи.
– Защо плачеш, камъко? – попита тя.
– Славейчето ме разплака. Песента му е тъй жална, че не мога да сдържам сълзите си. Питай него.
– Хей, песнопоецо – провикна се тя, – защо разплакваш камъните? Ела тука да ми разкажеш!
Славейчето слезе, кацна на пътя до мравката и всичко и разказа.
– Само за едно гроздово зърно ли ти е мъката, нямаш ли друга грижа? – попита мравката.
– Нямам – отвърна птичето.
– Тръгвай тогава на кладенчето с мъхнатата коруба, дето е под синора на дядовото Радойково лозе. На пътеката под самото кладенче ще намериш не едно, а две жълти гроздови зърна. От дядовото Радойково лозе са. Всеки ден на пладне дядо Радойко слиза на кладенчето да си налее вода в кратунката. Вчера той донесе един голям грозд и го потопи в кладенчето да изстине. Когато си тръгна и дясната му ръка почна да трепери – нали ръцете на старите хора винаги треперят – от грозда се отрониха двете най-сладки зърна и паднаха на земята. Аз като ги видях, очите ми останаха в тях. Помислих си: „Ех, да мога някак да търкулна едното към дома!“ Но няма как. Зърното е тежко, пък аз съм слаба. Не мога да го мръдна. Иди поне ти. Клъвни едното, а другото занеси в гняздото на майка си.
Славейчето се втурна към кладенчето и намери гроздовите зърна, зарадва се, пръпна с криле, грабна ги лакомо с човка и литна назад. Когато мина край жилището на мравката, то пусна пред вратата й едното зърно, а другото отнесе на болната си майка.
От: „Най-тежкото имане. Приказки и разкази“, Ангел Каралийчев, изд. „Народна младеж“, София, 1979 г.
Картини: Autumn, 1895, by Isaac Levitan; Golden autumn, 1895, by Isaac Levitan; chinaoilpaintinggallery
