Грандоманството и позата, които превърнаха Европа от градина на културата, в школа за посредственост

„Новото се настаняваше с своите груби ботуши върху изящ­ността на истинската култура като някой простак, който влиза в неподходящо фина за него среда и се чуди откъде да започне.“

~ Из есето „Нацията и човекът“ (1938-1945) на Георги ТОМАЛЕВСКИ

Грандомания, подражание и жестокост

Европа дълго време се намираше под знака на три фатални същности: грандоманията, за която го­ворихме досега и други две: подражанието и же­стокостта.

Подражанието е характерно за малките, бедните и робски човешки същества. Творческият дух е само­стоен и активен. Надарен със свой самостоен живот, той няма нужда да подражава сляпо к фанатично. Под знака на подражанието паднаха тия, които по­ради малкия си духовен ръст, трябваше да потърсят фрапиращи външни форми. За тях не беше доста­тъчна съществуващата собствена ценност. Нас ня­маше кой да ни обвини в подражание, ако начело на така наречената общественост през тия години, ко­гато бяхме под германците, не бяха кацнали начело едни полуинтелигентни младежи, които в немския националсоциализъм и в италианския фашизъм, на­мериха най-пригодната форма за „европеизиране” на нашия живот. Доста набързо, карнавално, те видо­измениха прекрасното стилово единство на народа и почнаха да подражават. Вместо да вземат от герман­ците някои положителни черти и да организират в дадени възможни граници нашия стопански живот, вместо да се поучат от немското трудолюбие, ред и експедитивност, те приеха безрезервно идеята за во­дачеството, като някои от тях се възглавиха за во­дачи. Едни размахваха бастуни по улиците, събираха последователи, драскаха фасадите на къщите, пишеха лозунги и знаци и, когато според нуждата на „вър­ховните моменти“ станеше необходимо, те трошеха витрините на еврейските магазини.

Подражанието и сервилността, така характерни за робската психика, нахълтаха и в психологията на много безхарактерни интелигенти. Започна да се погерманчва словото, мисълта, съдържанието на съзнанието. Като слушаха бомбастичните фрази на нем­ските водачи, и нашите подражатели започнаха да си служат с един максимализъм в фразиологията, като в целия словоред и идеите започна да прозира над­менност. Някои от тия безотговорни младежи, дори подканяха английските въздушни сили да заповядат, за да видят, как ние ще ги посрещнем. Но когато, наистина, американците и англичаните започнаха да бомбардират София, те - тия агитатори - не се мяр­наха и не поместиха нито една тухла, не подкре­пиха нито един ранен, не дадоха нито една чаша вода на невинните, които плащаха за тяхната глупост.

Една особеност на това време беше непрестан­ното банализуване на понятието „ново“. Например, „Нова Германия“, „Нова Унгария“, „Нова Европа“ и всичко ново, многообещаващо, рекламно дръзко. Ця­лата пропаганда на това време ми се струваше като опаковка на кутия с грандиозни етикети, но с ба­нално, скучно съдържание. Целият националсоциализъм беше един амбалаж, в който бяха затворени ерзаци. Като почнете от многословните речи на фюрера, Гьобелса и другите лайтери, гаулайтери, по-големи и по-малки фюрери, обергрупенфюрери, пфимфета и разни други нескончаеми степени з хитлеристката йерархия, преминете през вестниците им, списанията им, сбирките, конгресите, дневните и нощни манифе­стации, факелни шествия, френезни под балкони, не­истови изстъпления, вие ще видите най-тържествения марш на европейския упадък.

Отвориш някое „ново списание“ с тройки за­главни и ще видиш върху фона на хубавото старо време, когато Европа беше страна на културата, върху сградите, строени от старите майстори, да се развяват нахално знамената на партията. Новото се настаняваше с своите груби ботуши върху изящ­ността на истинската култура като някой простак, който влиза в неподходящо фина за него среда и се чуди откъде да започне. Вгледайте се в фотографиите ни Хитлера. Колко му прилича, когато се из­прави на някой спортен стадион, при пфимфетата или при гаулайтерите, или пък между грубите фи­зиономии на своите съмишленици на улицата, но колко е смешен, неподходящ, комично неудачен, да го видите в някоя художествена изложба, в библио­теките, или в операта.

Грандоманство и поза. Това бяха елементите, които превърнаха Европа от градина на културата, в школа за посредственост. Комично натрапване, кражба на ценности и кощунство. Работи някой учен в лабораторията си, изнамери нещо, а простащината го заграби и го обявява за дело на „Нова Германия“. В списанията, сред баналностите на хит­леристката пропаганда, ще срещнете и Гьоте, Шилер, Кох, Макс Планк и други светила на науката и из­куствата. Те са поставени там, за да прикрият ба­налността, за да подправят безвкусието.

Хитлер откриваше изложби, даваше тон на кул­турата, основаваше заводи, даваше насоки на про­изводството и най-после грандоманството го изтъкна за главнокомандуващ на цялата германска армия, за да си строши главата на Волга и Дон. След всеки успех при настъплението, спечелен от войниците, които вярваха в неговите думи, той държеше речи, пълни с безсолни подигравки по адрес на враговете си, а когато търпеше катастрофи, позираше като страшно загрижен в неизвестната на никого главна квартира и произвеждаше генералите в фелдмаршали.

Най-после да се спрем и на третата особеност на прехваленото ново време - жестокостта. Европа отново се усея с гробове и кости. Долините на тоя хубав материк станаха кланици на млади, неживели още хора, не разбрали още нищо от смисъла и за­дачите на човешкото съществувание. Невинни жени и деца, немощни стари хора загиваха под ударите на фанатизирани тълпи. Маса поляци, чехи, руснаци, евреи, загинаха под картечния огън. Едните започнаха с Варшава, Белград, Лондон, Ковънтри, за да предизвикат другите, които се проявиха над Берлин, Мюнхен, Хамбург и София. В Хърватско устатите, вдъхновени от немските методи, изклаха над един милион православни, като с това смятаха, че унищо­жават своите врагове сънародници. Немските войници в Русия изгаряха цели села, избиваха жителите им, обезчестяваха жените.

„Ние не ще позволим на световното еврейство да преживее радостта от една победа на нашите врагове. Няколко часа преди да настъпи тая радост, ние ще ги унищожим“. Така говореха апологетите на Нова Европа, когато работите на Германия тръг­наха зле. Вгледайте се в тия думи, в тая сгъстена злоба, в това незапомнено злорадство и ще се уве­рите, до колко тия хора са годни да станат знаме и водачи на един „нов ред“.

Абсурд! Никога светът, който се дирижира от разумна воля, не ще бъде оставен в ръцете на таки­ва озверени хора, освен временно, за назидание и за изкупление. Бъдещите дни принадлежат на тия, които носят любов към човека като същност в свое­то съзнание и които ще осъществят обещаното царство Божие на земята.

От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988); beinsaduno.bg