„Равнодушието е външно незабележима, но достатъчно интензивна агресия към душите на другите хора.“
(The Sick Child (c. 1660) by Gabriël Metsu, Rijksmuseum, Amsterdam)
Отношението към болните деца
Преди няколко дни един човек ми каза: „Страдам, когато виждам болни деца, и разбирайки, че не мога да им помогна, страдам от това още повече“.
„Знаете ли до какво води такова възприятие? - попитах аз. - Отначало ще започнете да поемате болестите им върху себе си. Не задължително самата болест като форма, енергетиката на болестта при всеки се реализира различно. Отначало ще започнете да боледувате, а след това да умирате. И за да оцелеете, ще се хвърлите в другата крайност - равнодушие и нехайно отношение към хората, и ще намерите формулата: съгрешили са, нека се разплащат. Но в общи черти хората вървят по друг път. Онзи, който прекалено страда от нещастията на другите, за да оцелее, започва да се радва на тези нещастия. Така лекарите, които прекалено съчувстват на болните, или боледуват и скъсяват своя живот, или пият, или се превръщат в скрити садисти. Предимно се опитват да станат равнодушни и да се превключат на пари“.
„Какво да правя тогава - пита събеседникът ми, - как да се отнасям към болните деца?“
„С любов, също както Майката на Христос се е отнасяла към младенеца. Ако само ще съчувствате на болните деца, ще убивате любовта в душата си, защото при вас ще се включи програма за самоунищожение. Ако се отнесете към тях с равнодушие, ще убивате любовта в техните души. За да станеш равнодушен, трябва да разкъсаш усещането за единство с другия човек, да се откажеш от любовта към него. За това трябва да помислиш лошо за него, да усетиш, че той е лош, тогава това равнодушие ще стане оправдано. Мнозина смятат, че равнодушието е спокойствие, но всъщност това изобщо не е така. Равнодушието е външно незабележима, но достатъчно интензивна агресия към душите на другите хора. Когато мислите лошо за човек, вие убивате любовта в душата му, затова равнодушните хора, казано на църковен език, са големи грешници, и те трябва да получат своята порция нещастие.
Та ето, когато виждате болно дете, вие трябва да съчувствате и да обичате едновременно. Болестта е механизъм на обратната връзка между нас и Бог. Тя идва, когато в душата няма достатъчно любов. Вчера тя е стигала, а днес ситуацията се е променила, и любовта вече не ни стига. Имаме два пътя: или да се разболеем, или да се устремим към Бог и любовта. А този, чиято душа е изпълнена с любов, даже няма да забележи новите условия, защото той предварително е подготвен за тях“.
„Така че, ако във вас възникне само емоция на страдание при вида на болно дете - продължавам аз, - вие ще се постараете да се справите с тази емоция чрез незабавна помощ за тялото на детето, а това може да навреди на душата му. Трябва да се помага на тялото и душата едновременно, и ако в душата ви има любов, тогава помощта за тялото ще се допълни с помощ за душата на болния. Любовта ни кара да се грижим и за тялото, и за душата. И ако на тялото можем да помогнем материално чрез пари, грижа, помощ, то на душата можем да помогнем, ако усетим любов вместо страдание или равнодушие. Ако сте видели болно дете и вътрешно сте спрели, почувствали сте връзката с него, то вътрешната ви концентрация върху любовта и молитвата вече са най-добрата помощ, защото те лекуват причината за болестта“.
Избрано от: „Диагностика на кармата“, Книга 12, Сергей Н. Лазарев, изд. „Станпрес“, 2007 г.
Картина: The Sick Child (c. 1660) by Gabriël Metsu, Rijksmuseum, Amsterdam; chinaoilpaintinggallery
