„Ако не разберем конфликта в неговата дълбочина, ние няма да намерим мир, нито външен, нито вътрешен, колкото и да го търсим.“
(1895 ~ 1986)
Към мира и свободата през конфликта
Из Парижките беседи на Кришнамурти, 1961 г.
Всеки от нас жадува за мир. Политиците много говорят за това; думата се е превърнала в домашен жаргон. Но струва ми се, че мирът, който търсят човешките същества, е по-скоро бягство, защото ние искаме да намерим такава форма на съществуване, в която умът ни да получи убежище. А възможно ли е да продължим по тоя път през всички конфликти и така да намерим истинския мир? Така че бих искал да говоря за конфликта, защото ако вътрешният ни конфликт можеше да се отстрани напълно, дълбоко, отвъд рамките на съзнателния ум, тогава ние бихме могли да достигнем мир.
Мирът, за който говоря не е този, който ума и мозъка търсят; това, за което говоря е нещо съвсем друго. Мисля, че мирът е доста разстройващо нещо, защото е много съзидателен и поради това разстройващ. За да достигнем това разбиране за мира, е необходимо да установим понятието конфликт, защото ако не разберем конфликта в неговата дълбочина, ние няма да намерим мир, нито външен, нито вътрешен, колкото и да го търсим.
Да си говорим – не като лектор и аудитория, което е едно абсурдно взаимоотношение – означава, че вие и аз мислим и чувстваме на едно ниво и проучваме нещата от една и съща гледна точка. Ако вие и аз можем да навлезем заедно в този въпрос за конфликта, с невероятна енергия и живост, тогава може да намерим мир, който е напълно различен вид от този, който обикновено търсим.
Конфликтът възниква тогава, когато има проблем, не е ли така? Проблемът предполага конфликт; конфликт от приспособяването, от опита да разберем, от опита да се отървем от нещо, да намерим отговор. А повечето от нас имат проблеми от всякакъв род – социални, икономически, проблеми на връзките, конфликти на идеите и т.н. И тези проблеми остават неразрешени, нали? Ние никога не отиваме до самият им край, за да се освободим от тях; но продължаваме ден след ден, месец след месец през целия живот, носейки всякакви проблеми като товар в ума си и сърцето си. Не можем да се наслаждаваме на живота, да бъдем прости, защото всичко, до което се докоснем – любов, Бог, взаимоотношения и т.н. – се превръща в края в грозен, разстройващ проблем. Ако аз се привързвам към човека, това става проблем, тогава търся начин да унищожа привързаността. Ако обичам, виждам, че са неизбежни ревността, копнежът, страхът. И като не знаем, как да разрешим тези проблеми, ние обикновено ги влачим след себе си, при което не е възможно да ги решим.
После имаме и надпреварата, която също създава проблеми. Състезанието е имитация, опит да бъдем като някой друг. Съществува моделът на Исус, моделът на героя, на светеца, на съседа, който е по-добър, а има и вътрешен модел, които вие трябва да установите в себе си и който се опитвате да следвате. Така че, надпреварата събужда много проблеми.
Съществува и стремежа за реализация в живота. Всеки от нас иска да се реализира по един или друг начин – чрез семейство, жена, съпруг или дете. И ако отиде малко по-нататък е желанието за социална реализация, пишейки книга или пък гонейки слава. А когато я има тази нужда за реализация, да станеш нещо, идва и фрустрацията, а с фрустрацията идва тъгата. После се появява проблема как да се избегне тъгата. И така ние сме хванати в този порочен кръг, в който всичко става проблем и конфликт.
А ние сме приели, че конфликтът е неизбежен. Той е донякъде и необходим за еволюцията, за растежа, да станеш нещо голямо. И ако няма състезание, чувстваме сякаш сме в стагнация и упадък; така че ментално и емоционално ние непрекъснато се усъвършенстваме и борим, постоянно в конфликт със себе си, със съседите и света. Това не е преувеличаване; това е факт. И всеки от нас знае невероятната тежест на тези конфликти.
Възможно ли е да се освободим от тях? Как да пристъпим към тоя процес? Ясно е това, че без да разберем конфликта до край, на всичките нива на съзнанието, не можем да останем свободни, не можем да разберем истината. Умът, в състояние на конфликт, е объркан. И колкото е по-голямо напрежението от конфликта, толкова и действието е по-продуктивно. Сигурно сте забелязали как писатели, лектори и така наречените интелектуалци, постоянно произвеждат теории, филсофии, обяснения. Ако те имат някакъв талант, тогава колкото е по-голямо напрежението и фрустрацията, толкова са по-продуктивни; и света ги нарича велики автори, велики лектори, велики религиозни водачи.
Ако човек наблюдава от близо ще забележи, че конфликта изкривява; той е объркване в своята същност и е деструктивен за ума. Ако човек може да види това ясно, без да казва, че конфликта е неизбежен, че социалната структура е изградена върху това и така трябва да бъде – тогава нашият подход към проблема ще бъде съвсем друг. Мисля, че това е първото нещо: да видим не интелектуално и вербално, но действително да бъдем в контакт с този факт. От момента, в който сме родени до смъртта има непрекъсната битка вън и вътре; и може ли да видим факта, че този конфликт е лишен от интелигентност? Какво е това, което дава енергията, виталността, за да срещнем емоционално този факт?
Вижте, от векове сме били образовани да живеем в конфликт, да го приемем или да намерим начин да избягаме от него. Известно ви е, че има начини да се избяга от конфликта – чрез алкохола, жените, църквата, Бога, чрез достигане на пределна степен на интелектуално развитие, чрез натрупване на знания, чревоугодие или просто слушане на музика. Но, също така е известно, че нито един от тия пътища, не разрешават проблема на конфликта, нещо повече – конфликтът се засилва. Дали наистина сме се замисляли, че няма начин да избягаме от конфликта? Мисля, че основната трудност е, че сме изнамерили много начини на бягство и сме станали неспособни да видим този факт.
Човек трябва да навлезе дълбоко в съзнателните и несъзнателни бягства. Мисля че е лесно да се открият съзнателните бягства. Вие сте съзнателни, нали? Когато включите радиото, или когато отидете на църква в неделя, след като сте водили брутален, амбициозен, завистлив и грозен живот през цялата седмица. Но е много по-трудно да се изнамерят какви са скритите несъзнателни бягства.
Бих искал да навлезем малко по-навътре във въпроса за съзнанието. Съзнанието е резултат на хилядолетен опит, не е ли така? То е резултат от трупани с хилядолетия опитности. Във формирането на съзнанието са взели участие влиянието на расата, нейната култура. Тези влияния оказват въздействие при общуването на личността с членовете на семейството, с другите хора, също и в процеса на образованието. Резултатът на всички тия влияния е нашето съзнание. Ако изследвате собствения си ум, ще забележите, че в съзнанието винаги съществува раздвоение, наблюдаващ и обект на наблюдение. Мисля, че това е ясно. Това не е час по психология и интелектуални забавления. Ние говорим за действително преживяване, в което вие и аз трябва съзнателно да навлезем не просто на словесно ниво.
Чувствата, мисълта, желанието, волята, речта са части на едно цяло, а именно – на нашето съзнание, в което винаги има разделение на мислещият и мисълта. Разделението включва противоречие; а където има противоречие има и конфликт. Ние знаем, нали, че сме в противоречие и външно и вътрешно. Външно има противоречие в нашите действия, стремейки се да живеем по определен начин и сме хванати във всякакъв род активности; вътрешно има противоречие в нашите мисли, чувства и желания. Чувството, мисълта, желанието, волята и думата съставляват нашето съзнание и в тази цялостност съществува разделение – възприемащият, наблюдателят, който винаги гледа, чака, променя, потиска и чувство или мисъл върху, която той действа.
Ако човек е преминал през този проблем самостоятелно – не чрез книгите и философиите четейки мислите на други хора и какво те са казали, което са само празни думи, но да е отишъл навътре много дълбоко, без избор, без отричане и приемане – тогава неизбежно ще открие факта, че целостта на съзнанието в самото себе си е в състояние на противоречие, защото има винаги мислещ, който оперира върху мисълта и това слага началото на безкрайни проблеми.
Може да възникне въпрос „Не може ли да се избегне подобна двойственост на съзнанието?”. Съществува ли наистина този свидетел в мисълта, или самата мисъл е създала „мислещият“ като опорна точка за процеса на усещането и мисленето?
Ако искаме да разберем конфликта е необходимо да навлезем във всичко това докрай. Не е достатъчно да кажем: „Искам да избягам от конфликта“. Ако това е всичко, което искате, тогава може да вземете хапче, успокоително, което е просто и евтино. Трябва да изследваме всичките съставки на съзнанието, всичките потайни части на ума и сърцето, всичките тайни скривалища, в които се крият противоречията. И разбирането идва само когато се изследва защо има разделение между мислещ и мисъл. Вие трябва да се запитате има ли мислещ въобще, или само мисъл. И ако е само мисъл, защо е този център, от който всички мисли идват?
Човек може да види, нали, защо мисълта е създала център като „мен“, себе, егото. Мисълта иска да бъде постоянна; и виждайки, че нейните прояви са временни, тя създава център като „себе“. Тогава се появява и противоречието.
За да видим всичко това е необходимо да се откажем първо от всички бягства. Необходима е енергия, постоянна наблюдателност, защото мозъкът е така свикнал с бягствата, че бягството е станало по-важно от това, от което бягаме. Тогава, когато сме се отказали от всички бягства, какво се случва? Тогава има ли проблем? Със сигурност бягството е, което създава проблема. Когато не се състезавате повече със своя съсед, не се опитвате повече да се променяте в нещо друго, тогава има ли конфликт? Тогава сте способни да срещнете факта кой сте. Тогава няма съдене добро ли е или лошо. Тогава сте това, което сте. И факта сам по себе си действа; няма повече „ти“ да действаш по отношение на факта.
Париж, 10.IX.1961 г.
От „Към мира и свободата през конфликта“, Беседите на Джиду Кришнамурти, държани в Париж през 1961 г.
Източник: anandaproject.net
Снимка: Jiddu Krishnamurti (1895-1986); taringa.net
