„Робството е развило у българина също така и критически, аналитичен ум… Обаче този критически, аналитичен ум често го е довеждал до скептицизъм и апатия - до негативни качества.“
За някои основни черти в характера на българина, споделено от бележития литературовед и литературен историк Боян Пенев (1882 ~ 1927).
(Портрет на Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 г.)
Българският национален характер през робството и условия за неговото запазване
Някои основни черти в характера на българина - преди всичко неговата наблюдателност и възприемчивост, а също така неговото обмислено, определено отношение към околната сурова действителност, към народностите, които пряко или косвено са засягали съдбата му. Своята наблюдателност и възприемчивост той е развивал и изострял при условията на робството, което е оставило в душата му един твърде богат жизнен опит - толкоз богат, че в много случаи го ръководи дори и днес. Въобще робството е създало в българския характер както положителни, тъй и отрицателни черти, които и до ден днешен продължават да се проявяват във всички области на нашия живот. Постоянните неприятни изненади от страна на турците, постоянните опасения и несигурността на живота - всичко това е развило у него крайна предпазливост и недоверчивост и е създавало един твърде своеобразен индивидуализъм. Българинът се е приучвал да бъде мълчалив, секретен, затворен в себе си, всеки нов въпрос да разрешава преди всичко сам и всеки нов опит сам да проверява. Той е привиквал да се обляга изключително на себе си, да се отнася с недоверие към другите и да вярва само в себе си. Без съмнение, с това той е калил своята вътрешна мощ и е създал нещо положително в своя характер - положително, като не се вземат пред вид крайностите, разбира се. Върху тази вътрешна мощ и вяра в себе си се развива един твърд, упорит дух, благодарение на който българинът е можал при най-неблагоприятни външни условия да съхрани своята национална индивидуалност и да създаде по-нататък вътрешни условия за нейното развитие. Робството е развило у него също така и критически, аналитичен ум; обстоятелствата са го принудили да предвижда събитията доколкото му е възможно, да ги преценява, след като се извършат, за да може да се ориентира в тях и да запазва себе си и всичко, което му принадлежи. Обаче този критически, аналитичен ум често го е довеждал до скептицизъм и апатия - до негативни качества. Постоянната мнителност и предпазливост, а тъй също и всекидневните опасения са парализирали в много случаи неговата воля и той трудно се е решавал да вземе участие в обществените борби, за които е бил призован по-късно. Пословицата „От мен да бъде два пръста по-далеч“ изразява най-добре тази отличителна черта в характера на българина - една негативна черта, развита главно под влиянието на робството. А може би до известна степен и под влиянието на турците, които, както споменах вече, винаги са се отличавали с антисоциален дух. Българинът, изобщо взето, и днес дори не проявява по-развити, по-значителни социални инстинкти - и днес се чувствува, понякога дори се изразява в непоносими крайности тая негова затвореност, това странение, това отбягване от задължения, които носят чисто обществен, социален характер. Тия негови отрицателни качества особено релефно се проявяват в нашите борби за политическо и духовно освобождение - през цялата история на Възраждането, - а също така и в пашите борби след Освобождението. Най-голямото усилие на публицистите от времето на Възраждането е било да изкоренят тази черта в характера на българина - неговата не само скептична, но в много случаи и егоистична апатия, неговата недоверчивост, крайна предпазливост, нежеланието му да рискува с каквото и да е.
Като характеризираме вътрешния живот на българина, тъй както се е оформявал през робството, без друго трябва да отбележим и моралната страна на този живот. Друга една характерна черта у българина и в същото време едно твърде благоприятно условие за развитие е неговата здрава традиционна нравственост - не външна, а непосредно свързана с дълбоките особености на националния характер. Тази нравственост ние можем да проследим и наблюдаваме не само в българския бит, но и в песните на народа, най-вече в онези, в които напълно се проявява моралната страна в живота на един народ - в любовните песни. Пенчо Славейков, като разглежда нашата любовна песен (в статията Народните любовни песни, Псп., кн. 62, 1902 г., с. 1-32), опитва се да характеризира нейното съдържание и като основна черта изтъква нейния, както той се изразява, свенлив реализъм. Тази песен е реалистична, обаче в този реализъм няма нищо цинично, нищо покварено; през реалистичното изображение проглежда една особена свенливост, твърде характерна за моралното чувство на българина. В нашите любовни песни - в народните, разбира се - всичко е идеализирано: и образът на девойката, за която копнее влюбеният, неговите чувства и въобще цялата обстановка, сред която се развива и завършва любовта му. В тия песни няма циничен реализъм, какъвто срещаме често в гръцката и сръбска народна лирика; липсува също така и онази еротика, която е отличителна за турските народни песни. „Идеализацията и чистотата на чувството - както сполучливо отбелязва Пенчо Славейков - в голяма степен се обясняват и от обстоятелството, че в любимата девойка българинът е виждал своя бъдеща съпруга.“ За него любовта не е цел сама за себе си - винаги е прелюдия на нещо по-съществено за него: задомяването, семейния живот. Въобще със своите нравствени особености, тъй ясно определени през вековете на робството, нашият народ се е отличавал твърде много от сръбския през същата епоха: през XVII и XVIII век една голяма част от сръбския народ, особено емигрантите в Унгария, е прекарвала в леност и нравствена развала. Това ние срещаме не само между сръбските емигранти, но и между населението в същинска Сърбия. Тъй например около 1700 г. сърбите в Унгария са имали 173 празника - почти половината година, значи; допущала се е бигамия, дори полигамия; жената се е третирала като вещ, робиня и до 1730 г. не е имала право да ходи на черква (Й. Скерлич. Српска книжевост у XVIII веку. Београд, 1909, с. 59 сл.). Нищо подобно не виждаме в характера и живота на простия български народ през време на робството. Неговата традиционна патриархална нравственост винаги го е държала настрана от онези пагубни и външни влияния, които биха смутили неговия вътрешен, семеен и задружен живот. И тая нравственост без съмнение е била една от твърдите опори на нашата народност - върху нея се развива едно по-широко и по-положително в морално отношение национално съзнание.
Изтъкнахме как се е определил вътрешният живот на българина през време на робството - особено вътрешният живот на прибалканското население. Видяхме, че нашият народ се е приучвал да наблюдава не само околната действителност, но и себе си и е изразил резултатите на своите наблюдения както в песните, тъй и в хумористичните приказки и пословиците си.
Из: „История на новата българска литература“ (Том 1), Боян Пенев, изд. „Български писател“, София, 1976
* Портрет на литературоведа Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 г.; bg.wikipedia.org
