„Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка: за тях - и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка; а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?“
(Edmund Dulac’s illustration for Rubáiyát of Omar Khayyám rendered into English Verse by Edward Fitzgerald, Hodder & Stoughton, 1909)
♥ Рубайят (фрагменти)
43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко, дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.
49
И помисли: какво и колко на този свят донесох аз?
Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час?
О, пий! Смъртта към всички е справедлива - над пияни
и трезви - има все еднаква, неотменима тежка власт.
50
Добро и зло враждуват; светът е в съсипни.
За кой блести небето? Небето е встрани.
Проклятия и химни, и радости, и гняв
не падат пак от тези небесни висини.
51
Притворен робски дух се крие в светилищата; в Каабе.
Звънът камбанен е сигнала за кротост под това небе.
И черна робска скръб се носи сред послушание и срам
над кръстове и броеници и над черковното кубе.
52
Напълнил със зърна безсмъртни ловджийското си ласо, бог
го хвърли и безброен дивеч се спря сред възела жесток.
Той хора го кръсти, стоварил връз тях безкрайната вина
на злото, дето безочливо твори под свода синеок.
53
Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка:
за тях - и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка;
а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?
Небе такова - пфу - не струва дори и плюнката сега.
54
Кой казва, че бил бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино -
ще те приеме той невъзмутим.
56
За теб - познал света - урок аз знам:
сред простите бъди мъдрец голям!
С език, уши и поглед да останеш -
прави се пак на сляп, на глух и ням.
57
О, ако имахме весден по къшей хляб в сърцето,
над нашата глава покров и скромен кът, където
на никого не си владика, на никого не си ти роб -
тогава бихме ние с радост благодарили на небето.
58
Без тръпна мъка няма обич, без огън - плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, искрящ безсънно сред нощта,
а влюбеният вехне с рана, от лекари неизцерим.
59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.
60
За мен - цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: „Кажи ми свойта мисъл!“
А тя отвърна в миг: „Душа, със радост увенчана.“
Избрано от: „Рубайят“, Омар Хаям, превод от персийски (фарси) Йордан Милев, 1973 г.
*Edmund Dulac’s illustration for Rubáiyát of Omar Khayyám rendered into English Verse by Edward Fitzgerald, Hodder & Stoughton, 1909
