„Чрез книгата народът отстоя на гръцкия напор през време на духовното робство, чрез книгата разломихме империята, на която 500 години бяхме рая - тая рая чрез книгата се опази и чрез книгата възкръсна като народ.“
За българската книга – думи на признателност от видния наш белетрист, журналист и издател Мирослав Минев (1898 ~ 1983). След завръщане от дипломатическа служба във Виена през 1927 г., Минев издава първия си сборник с разкази, „Седем погачи за Господа“, получил премия от Министерството на народната просвета. По това време е приет и в Съюза на българските писатели. Активно сътрудничи на в. „Пряпорец“, в. „Лъч“, сп. „Хиперион“, сп. „Литературен свят“, опитва да издава и свои вестници – „Погледи“ (1924 г.) и „Перун“ (1926 г.) - за кратко и без успех. Голямото му желание да има свое издание се осъществява през 1934 г., когато българските читатели получават списанието „Завети“ (до 1940 г.). На страниците му са представени само родни автори – Димитър Талев, Яна Язова, Елин Пелин, Емилиян Станев, Теодор Траянов, Дора Габе, Мара Белчева, Йордан Йовков, Георги Стаматов и още както утвърдени, така и млади поети и писатели. За изискаността на текстовете, заради цветните репродукции и доверието към издателите му, подобно на „Златорог“ и „Завети“ е признато за елитарно списание. Мирослав Минев участва в Македонското освободително движение и във Втората световна война. Подписва писмото до цар Борис III от 14 март 1938 г. на 38-те писатели, критици, художници, призоваващи да бъде отменено смъртното наказание. Две години по-късно дава своя принос за спасението на българските евреи, поставяйки подписа си под изложението-протест от ноември 1940-а до министър-председателя Богдан Филов – срещу Законопроекта в защита на нацията. Като адвокат поема риска да е защитник на подсъдимия Никола Вапцаров, но след 9 септември 1944 г. т. нар. Народен съд му отнема правото да упражнява професията си – защото е участвал в правителството на проф. Александър Цанков. Въпреки превратностите и неволите до края на живота си, Мирослав Минев не загубва добротата и обаянието си, запазва осанката на духовен аристократ, внушаващ почит и уважение.
(1898 ~ 1983)
Минало, съвременност и бъдеще на българската книга
Българската книга се роди в оня далечен ден, закътан в историческата тъмнина на ІХ век, в който братята Константин Философ и Методий, по устно и книжно предание, първи „преложиха по словенска реч свещените книги”.
Хилядогодишна днес, българската книга в ранните си години е намерила укрепа в народното съзнание, просветна вещина и упорита воля у двамата български господари Борис и Симеон.
Под тяхно покровителство са работели именити радетели на българската книга и тя възраства силна господарка на народния дух. Тя гради народно съзнание, засилва волята за живот, разгаря жаждата за първенство и така става непобедима владетелка по цялата славянска земя, определя нейната култура и я противопоставя на византийската.
От тук започва бележитата история на българската книга, която седи в огнището на книжовната история на славянските народи, почерпили всички книжовното си дело от делото на българската книга.
Пламтящите мистични очи на славянския свят чрез азбуката на двамата солунски братя прозряха Бога. В паметниците на българската книга, останали през различни епохи от нейния развой, има достатъчно доказателство за голямата културна роля, която тя е играла през великите дни на нашата страна.
Богомилската книжнина, с която е бележито нашето средновековие, пръсна нашироко едно ново социално учение, което призова света към духовна революция за по-малко мистика и за повече социална справедливост.
Чрез книгата народът отстоя на гръцкия напор през време на духовното робство, чрез книгата разломихме империята, на която 500 години бяхме рая - тая рая чрез книгата се опази и чрез книгата възкръсна като народ.
След своята велика история българската книга има и достойна съвременност. Тя може би не е тая, която трябваше да следва нейното велико минало, но за това отговорността е и на твореца на българската книга и нейния читател.
Последният се отдалечи от нея и тя остана само блян на творческия устрем, макар че нейният творец никога не е изневерил на народ и традиция, създадена в изграждането на българската книга. Големи имена, великани на нашето духовно развитие, бележат пътя, по който мина съвременната българска книга. Родната книга от днес не е скъсвала с книгата от вчера.
В Ботевите песни гърми заветът на Паисиевата история; у Вазов отекват Ботевите песни; в епопеята на нашите епически борби за свобода - в Пенчовата „Кървава песен” - мълви с дивна песен целият Балкан. Балканът като ням свидетел на героичната орис на един народ. Един народ живее, страда и чрез страдание възкръсва - тъй проникновено разказва песента неговата трагична съдба. Но колцина са прелистили страниците на тая дивна песен и са отдали почит към безсмъртния й творец?
Нима песните на Яворова никога не са разпалвали огъня в кръвта ни, нима никога не сме се забравяли из техния стръмен ритъм, из който е заскитана една голяма душа, една неукротима мистична сила, която е успяла да превърне света в сенки „подир сенките на облаците”?
Никога ли не сте потъвали в елегичния тон на Траяновите „Български балади”? Никой в нашата земя не е оплакал по-героично загиналите в бран за родината. А в неговата „Песен на песните” кънти суровият дух на българина, който не спира да сече своя път в гранитната целина на времето.
Ботйов, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Траянов, редица велики предтечи пред тях, редица достойни след тях - ето историята, съвременността и бъдещето на българската книга. Но нейната история не е велика без народа, който трябва да я посрещне и опази: съвременността й днес ще бъде утре нейната история - историята на българската книга.
Но тя ще бъде наистина една тъжна история, ако книгата в своята съвременност остане без среда, остане без читатели, без почитта на народа, който говори езика на своята родна книга. Книгата има нужда от последователи: читателите са нейният век, те са нейното безсмъртие, безсмъртието на един или друг автор, безсмъртието и на българската книга.
Затова трябва да се научим да я ценим и да я обичаме, без почитта на своя народ тя загива. В миналото тя опази духовното единство на народа, нека днес той да й бъде страж! Тя е залогът, че и в грядущия ден ще крепи това единство.
Затова един път в кръга на годината, в деня, когато книгата е на почит, нека всички подчертаем единството между творец, книга и читател, за да дадем израз на единството между духовната мощ на народа ни и културата, която от столетия той изгражда.
*Публикувано във в. „Литературен час”, 1 май 1935 г.
Снимка (заглавна): Първи ред, от ляво надясно: Иван Радославов, Моис Бенароя, Теодор Траянов. Втори ред, от ляво надясно: Вичо Иванов, Мирослав Минев, 1928 г. - ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org
