Няма осъзнаване без прошка за родителите ни ♥ Мериън УИЛЯМСЪН

„Изцелението става в настояще­то, а не в миналото. Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето.“

За любовта и опрощението, които лекуват душите ни, споделено от американската писателка и лектор в сферата на духовността Мериън Уилямсън.

(„The Return of the Prodigal Son“, 1862, James Tissot)

Опрощение за родителите ни, за приятелите ни, за нас самите

„Най-святото от всички кътчета на Земята е там, където старата омраза се е превърнала в настояща любов.“

Няма осъзнаване без прошка за родителите ни. Независимо дали ни харесва, нашата майка е нашата първична представа за възрастна жена, а баща ни е нашата основна представа за възрастен мъж. Ако съм мъж и тая негодувание срещу майка си, аз непрекъс­нато ще проектирам чувството за вина върху другите жени, които влизат в живота ми; а ако съм жена, няма да мога да избегна самопрезрението в зряла възраст. Ако съм жена и тая негодувание срещу баща си, аз непрестанно ще проектирам чувството за вина върху мъжете, които се появяват в живота ми; а ако съм мъж, няма да избегна самопрезрението, когато достигна своята мъжка зрелост.

Това е. В определен момент прощаваме, защото решаваме да простим. Изцелението става в настояще­то, а не в миналото. Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето. Бог или има силата да об­нови живота ни, или я няма. Нима Бог може да пог­ледне някой от нас и да каже: „Бих искал да ти дам щастлив живот, но майка ти беше толкова ужасна, че ръцете ми са вързани.”

В наши дни много се говори за това, че хората са израснали в неправилно функциониращи семейства. Кой не е израснал в неправилно функциониращ дом? Целият свят функционира неправилно! Но няма нещо, през което да сме преминали или да сме видели, или да сме направили, което да не може да се използва, за да направим живота си по-ценен днес. Можем да се поучим от всеки опит и можем да се издигнем над всяко преживяване. Подобни думи са богохулство за егото, което уважава болката, прославя я, боготвори я и я създава. Болката е неговият шедьовър. То смята опрощението за свой враг.

Опрощението остава единствената пътека, по ко­ято се излиза от ада. Независимо дали прощаваме на родителите си, на някой друг или на себе си, законът на разума си остава същият: ако обичаме, ще бъдем освободени от болката, а ако отричаме любовта, ще останем с нея. Всеки миг ние или изпращаме любов, или проектираме страх, и всяка мисъл ни приближава до Рая или до ада. Какво е необходимо, за да запом­ним, че „под арката се влиза по двама“, че не можеш да влезеш в Рая, без да вземеш някого със себе си?

Практиката и обвързаността са ключовете към любовта. Това, което съм видяла аз самата и с което съм свидетел, че другите се борят, не оспорва могъ­ществото на любовта. Мога да видя точността на всички тези принципи. Но знам и колко често съм упорствала срещу изживяването на любов, когато поддържането на недоволството ми се е струвало по-важно от освобождаването от него. Цял един свят е построен върху страха. Царството на страха няма да бъде разобличено за един миг. Можем да работим върху себе си всеки миг от живота си. Светът се изцелява с всяка любяща мисъл. Майка Тереза казва­ше, че няма велики дела - само малки дела, извършени с велика любов.

Всички ние имаме различни страхове и различни проявления на страха, но намираме спасение по един и същи начин: молим Бог да спаси живота ни, като спаси нашия разум. „Изведи ни от изкушение, но спаси ни от злото, защото Любов е Царството и Любов е славата, и Любов е силата, во веки веков.“

От: „Завръщане към любовта“, Мериън Уилямсън, изд. „Аратрон“, 2009 г.
Картина: „The Return of the Prodigal Son“, 1862, James Tissot; chinaoilpaintinggallery

2550 Преглеждания