За наивните врабчета, построили си гнездо в лозето на мързеливец – една поучителна история за малки и големи от големия майстор на разказа Елин Пелин (1877~1949).
Елин Пелин (1877~1949), © Институт за литература
Мързеливец (1908 г.)
Две врабчета си направили гнездо сред лозето на един мързелив човек, до корена на една лозица.
Дошло време да се копае лозето. Мързеливецът нарамил мотиката и отишъл да копае. Като влезнал в лозето, той седнал да си почине под черешата. Съгледали го врабчетата от гнездото, изскочили изплашени и почнали да се оплакват едно на друго:
– Ех, Врабчо – казала врабката на мъжа си, – отиде ни гнездото! В лозе гнездо прави ли се? Ето човекът с мотиката дойде да копае и ще ни разтури гнездото.
– Каквото господ каже, Врабко, това де бъде.
В това време стопанинът станал да прегледа лозето си и да опита земята. Копне тук – сухо и кораво, копне там – сухо и кораво. Пръстта била изпечена от дългата суша.
Върнал се стопанинът пак под черешата, седнал, въздъхнал и си казал:
– Ей, лозе, лозе, не си имало щастие да те копая, ама нека падне един дъжд, ще видиш тогава!… Сега чакай малко да си хапна и да му тегля един сън. – Извадил мързеливецът хляб и сол из торбата си, наял се хубаво, напълнил лулата, извадил огнилото, цвъкнал огън, запушил сладко и полека-лека заспал още по-сладко.
Привечер, като станал, врабците се уплашили и си казали: „Ето го копача, почина си хубаво и стана… Сега вече гнездото ни отиде!“
А копачът станал, потъркал си очите – да се разсъни, хапнал си пак, запалил лулата наново, метнал мотиката на рамо, тръгнал си и казал:
– Сбогом, лозе!…
Видели го врабците, че си отива, и весело зачуруликали.
Минало що минало време, ето го, стопанинът на лозето пак се показал.
– Ако не съм го копал, поне да го обрежа – казал си той.
И пак седнал под черешата да си почине, а врабците изтръпнали от страх, като го видели:
– Леле, Врабчо, сега вече ни отиде гнездото!
– Каквото господ каже, Врабко, това ще бъде. Стопанинът на лозето може да е милостив човек и да ни пожали.
А стопанинът извадил хляб и сол, похапнал си, запушил пак лулата и си казал:
– Що ми трябва да обрязвам лозето; то и така ще роди… Пък ако ми се смеят хората, не искам и да знам.
И той легнал, та си поспал, и станал, та си отишъл. А врабците, като видели, че си отива пак, радостно зачуруликали.
И през лятото измътили малки и почнали да ги хранят.
От това, че лозето останало необработено, в него поникнала гъста трева и бурен до колене. Дошъл стопанинът пак да го обиколи и да види как е родило. Седнал той пак под черешата и се чудел: – Бре, каква трева, какъв бурен!… Трябва час по-скоро да се оплеви!
Като чула това врабката, уплашила се много. Почнала да мисли как да спасят малките си…
– Не грижи се, стара Врабко — казал врабецът, – тоя мързелив човек и тоя път нищо няма да работи. Само се кани.
Стопанинът на лозето станал и почнал да плеви. Отскубнал един стрък трева, отскубнал друг, па си казал:
– Не го копах, не го рязах, че сега ще го плевя! Що ми трябва… Догодина, ако е здраве, ще го обработя, както му е редът!
И той пак се върнал под черешата, извадил хляб и сол, наял се хубаво, запалил си лулата и запушил сладко-сладко. Като пушил, хванала го дрямка и заспал. Лулата му изпаднала от ръцете, изтърсил се огън от нея и подпалил тревата. Цялото лозе пламнало и гнездото на малките врабчета изгоряло.
Само двете врабчета се спасили, кацнали опърлени на едно близко дърво и заплакали.
– Ех – казал врабецът, – що ни трябваше гнездо в лозето на мързелив човек! Дето има мързел, нещастието иде ненадейно.
Из: „Съчинения в шест тома“, Елин Пелин (Том пети), изд. „Български писател“, София, 1978 г.
Снимка: Елин Пелин (1877~1949), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu