„Много по-добре е да виждаме нещата каквито са наистина, а не както си ги представя умът ни.“
(A Rishi calling up a Storm Japanese folklore, by John LaFarge)
Упражнявайте се да мислите обективно
„Не позволявайте на впечатлението, в момента, когато ви осени, да ви изкара от равновесие. Просто му кажете: „Чакай малко; нека да видя кой си и какво представляваш. Нека да те поставя на изпитание.“ ~ ЕПИКТЕТ
Изразът: „Това се случи и е лошо“ всъщност се състои от две твърдения. Първото – „това се случи“ – е обективно. Второто – „това е лошо“ – е субективно.
Миямото Мусаши – японски самурай от XVI век – печели безброй победи срещу страховитите си врагове, дори срещу няколко едновременно, и то без никакво оръжие. В „Ръкопис на петте пръстена“ той подчертава разликата между наблюдение и възприемане. Възприемащото око е слабо, пише той, а наблюдаващото – силно.
Мусаши осъзнава, че наблюдаващото око вижда само това, което съществува. Възприемащото око вижда повече, отколкото има в действителност.
Наблюдаващото око вижда събитията без разсейване, преувеличения и погрешни тълкувания. Възприемащото око вижда „непреодолими препятствия“ или „големи пречки“, или дори само „трудности“. То изкарва на сцената собствените си проблеми. Първото е полезно; второто – не.
Ако перифразираме Фридрих Ницше, понякога да си повърхностен – да приемаш нещата от пръв поглед – е най-задълбоченият подход.
Колко проблема в нашия живот изглеждат породени от това, че даваме оценка на неща, които не зависят от нас, сякаш това е начинът, по който трябва да бъдат? Колко често виждаме нещо, което си мислим, че е, или би трябвало да е, вместо това, което е в действителност?
След като се успокоим и овладеем емоциите си, можем да виждаме нещата, каквито са наистина. Можем да го направим с наблюдаващото си око.
Проблемът е във възприятията. Те ни дават „информация“, която не ни трябва, точно в момента, когато е много по-добре да се съсредоточим върху това, което е непосредствено пред нас: удар с меч, съдбовна сделка, възможност да променим живота си или каквото и да е друго.
Нашият животински мозък се опитва да слее наблюдение с възприятие. Да мисли, възприема и действа с интервал от милисекунди между тях.
Мозъкът на елена му казва да бяга, защото е в опасност. И той хуква. Понякога право пред някоя кола.
Ние можем да поставим под съмнение този импулс. Можем да не му се подчиним. Можем да прекъснем веригата на рефлекса и да анализираме опасността, преди да действаме.
За това обаче е необходима сила. Това е мускул, който трябва да развиваме. А мускулите се развиват с напрягане, вдигане и стискане.
Точно затова Мусаши и повечето бойни изкуства поставят акцента колкото върху физическата тренировка, толкова и върху тренировката на ума. И двете са еднакво важни – и изискват еднакво интензивни упражнения и практика.
В писанията на стоиците виждаме упражнение, което бихме могли да наречем „презрително изразяване“. Представителите на това философско течение виждат в презрението средство за представяне на нещата в голата им същност, „съблечени от легендата, която ги обгръща“.
Епиктет казва на учениците си, когато цитират някой велик мислител, да си го представят как прави секс. Забавно е, трябва някой път да пробвате този подход към някого, който ви плаши или кара да се чувствате несигурно. Представете си го ръмжащ, стенещ, тромав в интимния си живот – като всеки друг от нас.
Марк Аврелий има вариант на това упражнение, в който се опитва да опише привлекателни или скъпи неща с най-циничната им същност: печеното месо е мъртво животно, луксозното вино е залежало, ферментирало грозде. Целта е да видим нещата каквито са в действителност, без добавки.
Можем да го направим за всеки и всичко, което ни спъва. Повишението, което означава толкова много за вас – какво с всъщност? Критиците и завистниците, които ни унижават да ги поставим на мястото, което заслужават. Много по-добре е да виждаме нещата каквито са наистина, а не както си ги представя умът ни.
Обективността означава да премахнете „себе си“ – субективната част – от уравнението. Само помислете какво се случва, когато даваме съвет другиму. Неговият проблем ни е кристално ясен, решението е очевидно. Нещо, което присъства, когато се занимаваме със собствените си препятствия, винаги липсва, когато слушаме за проблемите на други хора: излишният багаж. По отношение на другите можем да бъдем обективни.
Виждаме ситуацията с реалното ѝ лице и веднага започваме да помагаме на приятеля ни да се справи с нея. Егоистично – и глупаво – запазваме съжалението, чувството за преследване и оплакванията за собствения си живот.
Погледнете ситуацията, в която сте изпаднали, и си представете, че не се случва на вас. Представете си, че не с важна, че няма значение. Колко по-лесно ще ви бъде да разберете какво трябва да направите? Колко по-бързо и безпристрастно ще подходите към сценария и различните му варианти? Така с лекота ще решите проблема, ще го посрещнете спокойно.
Помислете за всички начини, по които някой би могъл да се справи с конкретно препятствие. Не, истински се замислете. Дайте си яснота, не съчувствие – за това ще има предостатъчно време по-късно. Това е упражнение и трябва да се повтаря. Колкото по-често го правите, толкова по-лесно ще ви бъде. Колкото по-добре се научавате да виждате нещата с истинската им същност, толкова повече възприемането ще работи във ваша полза, а не против вас.
От: „Дарът на трудностите“, Райън Холидей, изд. Скайпринт, 2016 г.
* A Rishi calling up a Storm Japanese folklore, by John LaFarge; chinaoilpaintinggallery
