„Животът! Ах, каква мерзост! И кой ни е задължил да се изтезаваме под тоя товар, под тоя безсмислен и идиотски товар – животът?“
Победил живота
Смилов прекоси през боровата гора при обсерваторията и излезе на открито.
Дълго той се бе лутал преди това из алеите на Борисовата градина, като бе привличал на разхождачите учуденото внимание със своя странен вид на човек, който не види и не чува нищо, захласнат с някакви тревожни и тайни видения.
На тежки удари носеше раните тоя момък. В гърдите му изпускаше кръв сърце, разбито в злочеста любов, дълго измъчвано и сега строшено. Беден студент, изгубил подпората на ония, на които се уповаваше, той бе изпил до дъно чашата на униженията и на теглилата и не виждаше изход. Енергията за борба с душевните напасти и физически страдания беше го напуснала. Той беше отчаян. Животът му се виждаше като едно тайнствено и страшно чудовище, прилично на колосална медуза, която го душеше, мачкаше и изтезаваше, изсмукваше кръвта му, пиеше силите му. Мъгли се въртяха из главата му. Плахият му поглед не виждаше, шемет замайваше мислите му, клокочещи в талази от мрачна безнадеждност.
Опитал се бе да пише, за да блесне над тълпата и да залише вихрошното си отчаяние, но скоро изпусна перото след нелепи опити, горчиво подигран; хвърлил се бе в бездната на разврата, за да си отмъсти, но излезе из тлетворните му стиски с душевен погнус и с погребано здраве. И той пропадаше. Животът го душеше в безжалостните си прегръдки. И сега те бяха два врага.
Смилов се спря там на откритото, на омачканата и безжизнена мокра трева, едвам-що освободена от зимните снегове, които бяха покривали през цели полето.
Той се спря там и се вгледа в светлото ширине, в глухата и спяща още равнина, тъжна и полиняла и безконечно широка, във Витоша, осияна от слънцето, с върхове, още облечени със снегове и преспи, и стоя неподвижен дълго време в нямо съзерцание, углъбен в мрачни мисли или нищо немислещ.
Слънцето от синьото мартовско небе, необикновено синьо и чисто за това време, заливаше с ярък светлик равнината, пуста и полиняла, и Витоша, бяла, и кръгозорите, и безкрайния простор, тъжен и пуст. То стреляше животворни лъчи въз тая мъртва още природа и тия лъчи бяха сладки и жежки, сякаш те мамеха с живителната си сила лястовиците от далечния юг, викаха из земята билките и цветята, жаднееха да галят зелени листа, очакваха да огреят шума на полския труд, да стоплят песните на любовта и на птичките.
Смилов стоеше неподвижен.
Ветрецът лъхаше нежно и играеше по челото му е кичурите на черната му коса, която буйно падаше изпод меката му овехтяла шапка, и развяваше леко полата на връхната му дреха, ожулена и износена.
Очите му, големи, дълбоки и страшни, придаваха на бледното му с правилен кроеж лице, твърде измахнато, изражение на дива сила и решителност. Устните му бяха стиснати. Но погледът му – погледът му плах, втренчен в пространството, беше съсредоточен, улисан, сякаш тоя поглед не гледаше нищо, вдълбочен в друг някой свят, който стоеше вън от природата и от него.
После Смилов се сепна и бързо тръгна нататък към полето с бързи и тревожни стъпки, с наведена глава, като човек, който върви без цел, без да отива някъде.
Той вървя по полето сам, все с оборено към земята чело, глух, чужд на всичко, ще го обикаляше.
Слънцето от синьото и чисто мартовско небе заливаше с топлите си лъчи безмълвното поле и Витоша, и простора, и Смилова.
Но той не виждаше слънцето, ни лъчите му, ни безкрайната природа.
Най-после той дойде до избраздения с дълбоки дируги път, който се качва бавно по сложното възвишение на курубагларската рътлина.
Пред студента в това време скръцнаха селски кола, натоварени с дърва.
Тоя шум го пробуди от неговия странен вървеж на сомнамбул и той се спря.
Селянинът мушеше с остена воловете, за да ободри мудния им ход; той бе очевидно нетърпелив да стигне по-скоро в София.
Смилов му махна.
Селянинът остави воловете да пъплят и приближи до момъка.
– Какво искаш? – каза той.
– Тия дърва къде ги караш? – попита Смилов, вторачен в дърваря.
– В София, господине, нали видиш?
– Защо ги караш там?
Селянинът го погледа зачудено.
– Та оти караме дърва на София? – за продан... Искаш да ги купуваш?
– Не.
– Е, оти питаш?
– Тъй, питах...
Селянинът го изгледа още по-учудено.
– Хай върви си – каза Смилов и тръгна напред.
„Този какъв беше? – помисли си селянинът, като отиде до воловете си, още по-бавно запъплили, и ги мушна. – Смахнат!“ – допълни той.
После се извърна и дълго гледа момъка, който отиваше бързо нататък през кукурузените угари с наведено чело.
Той газеше по буците и мислеше:
„Ще продаде дървата, ще си купи каквото му трябва и ще занесе дома си. Довечера ще яде с жена си и с децата си, утре пак ще иде да работи, за да яде пак с жена си и децата си, и тъй нататък, додето умре. Скот. Знае ли защо се е родил, защо живее и защо ще умре? Ще пълни мръсния си търбух, ще пие, ще плаща данък, па ще остарее, па ще умре. Изчезнала една нула между милионите нули... Всичко това е отвратително. Глупавата твар, нито ще се замисли някога над живота... Животът! Ах, каква мерзост! И кой ни е задължил да се изтезаваме под тоя товар, под тоя безсмислен и идиотски товар – животът? Кому трябват нашите мъки, нашите разочарования и нашата личност? И какво е това живот? Дивотия на природата. Родила ни да раждаме други, да страдаме, да умираме, да умират. Аз плюя на тоя природен закон, аз плюя, да, аз плюя.“
И той отиваше бързо нататък.
Внезапно видя, че ходи из бразди. Той се сепна, повърна се по пътя, тръгна по посока на града.
На моста на Перловската река една двойка – млад господин и мома с червена шапка, окичена с бяло перо – се беше облегнала на каменната заграда и приказваше тихо, гледайки в мътната канализирана река.
Смилов ги изгледа.
„Мъж и жена, а може би – любовник и любовника – помисли си той. – И тия ще живеят и ще умрат. И мислят кой знае сега за какво блаженство и за какво златно бъдеще. Глупци, всичко е вятър и лъжа! И животът е лъжа, и главно, ужасна глупост. Но те ще носят ярема му, додето паднат в калта под тежестта му... Тъй отива глупавото човечество. Понеже го родила мащехата природа, то ще живее и ще се влачи в калта на живота, както червеите, додето ги стъпчат... Е, аз не съм червек. Аз съм горд. Животът ме уби, аз ще възкръсна из живота чрез великата спасителница... мразя го!“
И той си показа застрашително юмрука на нещо, което отсъствуваше.
Той си показваше юмрука на живота.
И Смилов влезе в града през улица „Граф Игнатиев“.
Той видя един трамвай и се качи. Но след малко слезна, без да знае защо, както не знаеше защо се качи. Отиде в квартирата си – убогата и студена студентческа стая, пълна с оваляни книги и с тежък въздух. Слънчевото огнено кълбо превали зад теменужката линия на Люлин и запали прозорците на високите къщи с бляскави мъртви пламъци... После то се скри и всичко посърна. Само най-високите чуки на Витоша руменееха. И те угаснаха. Отвън градският шум утихваше, периодически само гърмеше трамваят и тъжен влазяше тоя глух шум в дрезгавината на стаята, убогата и студена студентческа стая, пълна с книги и тежък въздух.
И свещ се не запали тая нощ вътре.
Късно сутринта домакинът на къщата чу гърмеж от револвер. Гърмежът дойде от стаята на студента. Той уплашен отиде да види какво става там. Но като бутна вратата, тя се не отвори. Повика стражаря от улицата и вратата бе счупена. Смилов лежеше на леглото си с чело продупчено от куршума в сляпото око. Кръвта шуртеше още топла из раната му.
Той беше мъртъв.
На масата видяха един лист, на който прочетоха тия думи:
„Убивам се. Борбата бе ужасна. Но аз победих живота. Ив. Смилов.“
А навън животът шумеше, буден и деятелен, с хилядите си грижи, радости, трудове и тревоги. Слънцето пак грееше от високото небе и заливаше земята и хората със зарите си, децата на улицата играеха и звънливите им крясъци цепеха въздуха. Селски кола скърцаха, жени вървяха пременени или в бедно рухо, трамваят гърмеше.
И животът победоносно живееше.
Избрано от: Иван Вазов. Разкази 1901-1921, изд. „Български писател“, София, 1977 г.
Снимка: Иван Вазов (1850-1921); Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
