„Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.“
(1922 ~ 2003)
Отклонение (1976 г.)
Една вечер се прибирахме със стъпки, които полагаха равни усилия да бъдат сговорни. С походката си аз протестирах срещу жените, които вървят ситно-ситно, за да изглеждат грациозни. И все пак не бе лесно съгласуването на крачките ни. Ти великодушно правеше стъпки с намален калибър, за да вървим редом. Имах странното чувство, че те задържам, дърпам назад, спъвам. Това би бил твоят вървеж, ако тръгнехме в живота заедно: крачки с нарочно умерен калибър. Мълчанието ни бе наситено с проверка, с изпитване: ще можем ли да понесем цял живот заедно - целия дълъг път до края рамо до рамо? Вървяхме сериозни - двама, събрали се на шега. Вървяхме като едно обещание за някаква вечност през преходния, разрушен свят. Тогава за пръв път долових един вътрешен диалог помежду ни:
Какво мислиш?
Това, което и ти.
Крачките ни не се погаждат.
Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия.
Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я изменя, защото знаем ли едно такова нарушение каква катастрофа може да предизвика?
От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам?
Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи.
Няма ли да остареем заедно?
Не е ли по-добре далеч един от друг да остареем?
Ако сме заедно, няма да забележим старостта си.
Сега и младостта си не забелязваме, когато сме заедно.
Как да живеем?
Как да се справим с тая мъчна любов?
Ако бе лесна, нямаше така да ни погълне.
Не е по силите ни радостта да сме заедно.
Така ние спорехме мислено. Не съзнавахме, че мислим вече в диалог. Кой да ни разкрие тогава, че това е пълнотата на съществуването на човека?
Вътрешният диалог между двама души, които се обичат, е истинският, пълноводният поток на човешкото съзнание. В привличането и отблъскването, в присвояването и отчуждаването, в противоречивата пулсация протича вътрешният ни живот.
Ние сме същества, които получават контакт със света чрез две очи, две уши, две ръце. Включването на жизнения ток е възможно в два антипода. Ние можем да добием искрата на мисълта и чувството при сблъсъка на два свята, на плюс и минус, на „да“ и „не“. Цялостното се постига чрез противоречие. Мъж и жена - два полюса, които се съчетават, за да бъдат човек. Ами самотният? Самотният, за да се осъществи като човек, тоест да мисли и чувствува пълноценно, трябва вътрешно да се раздвои. Потокът на съзнанието трябва да тече, удряйки се в два противоположни бряга. Раздвоението е най-яркият израз на самотата и отчуждението. Двама влюбени - това е човекът, който не се чувствува самотен сред пустинята на вселената. Колко кратък е неговият живот - почти еднодневка.
Ние двамата се бояхме от противоречията, от постоянния си креслив и мълчалив сблъсък, от неразрешимия спор на характерите си, а тъкмо този вътрешен диалог е бил мигът истински живот за нас.
Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.
Вътрешният диалог между двама влюбени е новото раждане на света в едно ново съзнание. Там е неповторимото усещане за живота. Взаимно дълбоко облъчване на двама души. От единия към другия се отпращат вълни, оттласкват се, пресрещат се и усилват. Безкрайността бушува между тия два насрещни бряга. Най-фина вибрация на кръстосани усети. Песента на света е вътрешният диалог между двама влюбени. Но ние я чуваме истински едва когато замлъкне.
Из: „Отклонение“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, София, 1976 г.
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
