Щедростта трябва да се уравновесява с пестеливост. Любовта - с отдръпване ♥ Сергей ЛАЗАРЕВ

♥ Срастването на душите и понятието за двойката добродетели 

През есента бях с жена ми в Сочи. Влязохме в една бирария. От време на време си позволявам по една наливна бира, тя не вреди много на здравето. Поръчахме си пушено пиле, хачапури, ядки. Появи се един проскубан котарак и започна да мяучи и да проси храна. Хвърлих му няколко парченца, котаракът се оживи и скочи на пейката и понечи да се отърка в мен. Аз силно плеснах с ръка по пейката: „Пссът!”

- Защо го изгони? - учуди се жена ми. - Най-напред му даваш да яде, а после го гониш?

- Между човека и животното трябва винаги да има дистанция, - казах й аз. - Помниш ли Екзюпери: „Ние сме отговорни за тези, които сме опитомили”. Ако бях започнал да го галя, тази емоция щеше да продължи по-дълго и щеше да се наложи да го взема със себе си. А ако не го взема и си тръгна, това вече е предателство в известна степен.

И още една ситуация. През лятото бях на гости на мои приятели. При мен дойде едно куче и сложи глава на коляното ми. Погалих го. Козината му беше като копринена и кучето беше много добродушие. В един момент усетих, че трябва незабавно да спра и да го прогоня. Започна вътрешно срастване, а това разрушава душата. Сигурно това е направено свише, специално, за да помним за Бога. Колкото по-малко е любовта към Бога, толкова по-голяма е опасността от срастване на душите и толкова по-малко любов изпитват хората един към друг. Ако не се спазва техниката за безопасност, започва срастване на душите, а по-нататък; крачка наляво, крачка надясно и - разстрел. И няма значение с кого ни свързват подобни отношения, с хора или животни. Ние изпадаме в безизходна ситуация. Ако любовта е малко - отслабваме, разболяваме се и се израждаме. Ако любовта е много - привързваме се, ненавиждаме, боледуваме и умираме.

Защо селските жители са душевно по-здрави от градските? Защото непрекъснато работят, а това прави човека по-добродушен. Защото са гледали животни, които наесен е трябвало до заколят. Това означава, че трябва да се пази дистанция с всяко животно, да не се създава привързаност. И тъй като човекът е цялостно същество, отношението му към живите същества също е цялостно. Както се отнасяме с хората, така ще се отнасяме и към животните. Както се отнасяме с животните, така ще се отнасяме и с другите хора.

Как се раждат на бял свят престъпниците? Отначало родителите, забравяйки за Бога и любовта се поддават на своите желания и срастват душите си. Всеки човек отвътре трябва да бъде абсолютно сам. За да преодолее тази самота, той ще се стреми към единение е Бога. Ако вътрешната му самота е недостатъчна, той трябва да остане самотен отвън. По тази причина хората са отивали в манастир, обричали са се на затворничество или са давали обет за мълчание. Ако ли пък, за един човек висшето щастие се изразява във вътрешното единение с любимия, тази нагласа неизбежно води до самота отвън. Тоест, ще има изневери, разводи и т.н. Но това все още не е най-страшното. Ще се родят деца, лишени от душевен имунитет. И при най-малкото топло чувство към някой друг, душата ще започва да се сраства. И колкото и странно да звучи - заради спасението на душата си, човекът става престъпник. От една страна, той усеща, че не може да обича хората, защото за него това е опасно. А от друга страна усеща, че най-добрия начин да се отнася към хората е като към бичето, което наесен ще трябва да заколи. Съответно и чувствата му са равни, спокойни, без насилване.

Ние всички помним думите на Исус Христос: „Обичай ближния си като самия себе си” и се опитваме да ги следваме. Първо обаче, това е казано много преди Христос. Ако прочетем Стария Завет, ще се убедим сами. И второ, всички ние, така както помним заповедта на Христос за любовта, сме забравили друга една негова фраза: „Враговете на човека са неговите близки”. Тъкмо близките хора, привързвайки се вътрешно един към друг, сраствайки се с душите си, ни забиват, като ни карат да забравим за Бога и да изгубим чувството на любов, което ни свързва с Него. Ние не умеем да мислим. Ние мислим или с категориите на доброто и злото, или на правото и кривото. Това, че роднините ни могат да бъдат едно огромно благо и добро за нас, и едновременно с това, да представляват огромна опасност за душите ни, ние трудно можем да разберем. Социализмът ни отучи да мислим диалектически. А всяка една религия, съчетавайки в себе си интересите на Божественото и на човешкото, ни помага да мислим диалектически. Такъв блестящ мислител е бил Исус Христос.

Но, много преди Него, в юдаизма и индийската философия съществуват великолепни примери за хармонично мислене. Преди няколко години с учудване научих, че в индийската философия съществува понятието за двойките добродетели. Добродетелта не може да съществува сама за себе си. Тя трябва да се уравновесява със своята противоположност. Щедрият човек може да стане прахосник и разсипник. Затова щедростта трябва да се уравновесява с пестеливост. Смелостта трябва да се уравновесява с внимателност. Любовта - с отдръпване. Добродушието - със строгост. Общителността - с отчуждаване и т. н.

Съвременните технически постижения ни карат да смятаме себе си за цивилизовани и мъдри хора. А всъщност, ние едва започваме да се учим да мислим. И не винаги успяваме в това. Какво представлява умът. Това е абстрактното мислене. За да се абстрахираме от стола, на който сме седнали, ние трябва да създадем понятието „стол”, а за целта трябва емоционално да се откъснем от привързаността си към конкретния стол, без при това да губим връзката си с неговата същност.

За да скъсаме външните връзки, ние трябва да притежаваме умението да приемаме болката, умението да сдържаме привързаността и желанията си, умението да се отчуждим от привичните връзки, включително и от самия живот. А за да запазим единството със същността на дадено явление или предмет, ни е необходимо чувството на любов. Следователно, висшите чувства и развитието на съзнанието са невъзможни без любов към Бога, защото само тя дава възможност да се скъсат външните връзки, да се отдръпнем от любимото същество, като запазим любовта си към него, като към проява па Божественото.

Изразът „Стопанинът на животното е неговия бог” не е съвсем точен. Животното се учи от стопанина си, копира неговите емоции. Защо хората гледат домашни любимци? Всяко общуване с друг човек винаги е конфликт, а това означава стрес и болка. Това са претенции и обиди. А какви претенции и обиди можем да имаме към едно животно? Затова общуването с животните ни помага да обичаме безкористно. Творчески настроените хора обикновено имат някакво увлечение, хоби. Защо? Защото отдаването на енергия е огромно и целта е радост и удоволствие, а ползата е минимална. Затова висшите стратегически задачи, които после стават жизнено необходими, отначало се развиват като една невинна забава, като развлечение и хоби. Затова и общуването със животните може благотворно да се отрази на здравето. Специалистите са забелязали, че децата с психически и физически недъзи се чувстват много по-добре, когато се грижат за животни и общуват с тях. Специалистите говорят за делфини, коне и т.н. Но, когато животното става за човека като наркотик, който му помага да избяга от стреса и страданията, когато настройваме и себе си, и него, само за положителни емоции, всяка една ситуация на болка се разраства неимоверно. Всяко удоволствие може да бъде превърнато в наркотик. И ако ние забравяме за любовта към Бога, за нас най-силен наркотик стават сексът и човешката любов. 

Избрано от: „Диагностика на кармата“ (част 10), Сергей Лазарев, изд. „Станпрес“, Бургас, 2003 г.
Снимка: Facebook