„…когато виждам как българите около мен живеят в нищета и заблуди, как живеят в лениво очакване на спасение, как се вайкат и бездействат, ругаят и нехаят, колко мръсна и запусната е красивата България… – сърцето ми се свива.“
(1936 ~ 2017)
Весела книга за българския народ
Думата народ е неясна и трябва да се употребява рядко и внимателно. Тя е изхабена от произволно използване, насилвана от лъжовни значения. В името на народа са извършвани предимно престъпления. „Глас народен – глас божи“ е мит, който често е водел до недоразумения. По времето на Френската революция в името на народа бе отрязана главата на Луи XVI и на съпругата му Мария-Антоанета, по късно Робеспиер, пак в името на народа, проводи на гилотината Дантон, Камий Демулен и приятели, не след дълго и неговата глава се търкулна в коша. Заради величието на германския народ Хитлер изпрати на гибел 7 милиона съотечественици и още десетки милиони жители на планетата. За Ленин, Сталин и Берия да не говорим. Както казваше обичаният Никола Генчев: „Вярно, че Йосиф Висарионович е избил 20 милиона души, но те всички са били гадове!“
Изобщо, представата за народ е многолика и противоречива. Така, когато Иванчо Йотата се вайка:
- Кешки аз да изгорех, та не списанията ми… За народа загуба велика.
Той вижда народа като ограмотяваща се и жадуваща просвещение общност.
Друг е гневът на Петко Славейков:
„Не сме народ, не сме народ, а мърша!
Пак ще кажа и ще свърша!“
Явно поетът поставя нещото народ, над нещото българин.
А какво е искал да изкаже с възклицанието си Дякона: „Народе????” – тъга или възторг?
И предупреждението на Тодор Луканов след разгрома на септемврийското въстание: „Не разчитайте на народа! Не разчитайте на народа!”
„Народът е стадо и се нуждае от остен!” – изрекъл го е някой, който явно не е бил от народа.
„Народе мой!” – зоват поети и царе. Едните от любов, другите от чувство за собственост.
„Делото на мира ще победи, ако народите вземат в ръцете си делото на мира и го отстояват до край” – тази дълбока мисъл пък е измъдрил миролюбецът Сталин.
А аз не мога да забравя думите на Лиляна Пиринчиева, която някога е била с дълбоки леви убеждения, а подир Девети септември дълги години лежала по лагерите: „Най-голямата вина на комунистите е, че те с терора си, с това, че не даваха човек да мисли, направиха хората без достойнство, направиха хората страхливи, да се подчиняват, да чакат всичко отгоре, направиха ги мързеливи, накараха ги да си кривят душата. И сега берем плодовете на всичко това. Те изхабиха българския народ! “ Старицата изрече това обвинение през 2000 година и аз го записах на касетофона си:
„Те изхабиха българския народ!”
Но ако думата народ създава затруднения при тълкуването й, то какво остава за народопсихологията. Има ли такова чудо или няма? Хора, които се наричат народопсихолози има, но дали знаят какво точно изучават, си остава спорно. Естествено, те ще възнегодуват и ще заявят, че изследват типичното, характерното, общото, усредненото, което се наблюдава в средностатистическите поведения и нрави на българина, немеца, англичанина. И тъй като разликата между един англичанин, член на камарата на лордовете и един българин, депутат в парламента, е видима с просто око, заключението се налага само. Комай нещо като национален облик съществува.
И аз още в началото на тези редове, на които не виждам края, искам да споделя: Аз съм българин, живея в България и искам да умра тука. Има българи, които много обичам, има такива, към които се отнасям с безразличие, има такива, които са ми противни, но няма такива, към които да изпитвам ненавист. Това чувство ми е чуждо. Животът ми е пълен с грехове, имам доста отблъскващи черти и опитите ми да се разгранича от лошавините на българина, са съмнителни. И въпреки всичко съм си симпатичен. Обичам българската природа, всички планини, всички умиращи гори, морето, когато е само, когато ревът на вълните, не започва да звучи фалшиво от крясъка на къпещите се. Не мога да кажа: обичам българския народ, защото не знам какво означава това, не мога да изрека подобно нещо и за никой друг народ, но когато виждам как българите около мен живеят в нищета и заблуди, как живеят в лениво очакване на спасение, как се вайкат и бездействат, ругаят и нехаят, колко мръсна и запусната е красивата България, как усмивката бяга от лицата ни – сърцето ми се свива.
Първият въпрос е: знаем ли какви сме? Следващият - защо сме такива. Струва ми се, че отговорите винаги ще ни убягват, защото светът се променя и хората също. Още повече никой не обича да рови в душата си и да изважда на показ кривиците си. Но те трябва да излязат на яве, ако искаме малко от малко да ги надмогнем. Патриотарското умиление е вредно. То е допринесло повече беди отколкото духовно извисяване.
Съмнявам се, че съществуват неизменни гени определящи националния характер. Това което е изглеждало типично и присъщо за мнозинството от българите преди сто години, днес може да звучи неправдоподобно или напълно опровержимо.
Допреди век в България са живели предимно селяци: земеделци, скотовъдци, занаятчии. Битът им, мислите им, обичаите им, разприте им, са били свързани със земя, добитък, птици, магарета, самари, сено, къшли, обори, плетове, воденици, каруци... българинът е бил сродèн с природата и зависим от небето, снеговете, сушата, градушката, хищниците...Затова и мъдростите, и мислите, и речта му, и вярата му, и поверията му, изразяват този бит и се ограничават от него и сякаш изглежда възможно да се извличат сходни качества и недостатъци на някогашния български селяк. Такива опити са правили мнозина и на техните наблюдения човек може да се осланя. И все пак селянинът – шоп и селянинът старопланинец са доста различни, добруджанецът и родопчанинът – също. Така че аз не мога да си представя калъп, в който всеки някогашен българин може да се вмести.
Но времената се променят, селата отдавна линеят и пустеят, потоци хора се отправиха към градовете, там не се сее, не се оре, не се гледат добичета, дори кокошки, там се живее другояче. Дълги години може би десетилетия са нужни на селянинът- гражданин, тази хибридна личност, да се освести, да се нагоди, и това не може да не се отрази на неговия характер. Промени се и селото, и тия, които останаха по селата, вече не са същите. Нито животът им е същия, нито трудът, нито домовете, нито дрехите. Няма ги вече калпаците, носиите, потурите, шевиците, няма ги и обичаите, днес селянинът ходи облечен в анцузи и носи маратонки.
И ако за някогашното българско село, за селянина от отминалите дни, е могло да се говори с достатъчно познания или с идилично въображение, стане ли дума за съвременния градски човек, за съвременния българин, думите изнемощяват и бъркотията е пълна.
Нещо повече, разликата в поколенията, като че ли става все по-голяма. Векове наред противоречията между бащи и деца не са били толкова дълбоки, толкова видими, колкото днес. Светът се е запътил на някъде, за къде и той не знае, но крачи все по-бързо, започва да търчи, сетне да подскача и вече лети, и ние старите все по-малко разбираме младите, гледаме какво става наоколо ни, слушаме, недоумяваме, зяпнали с увиснала долна челюст.
Из: „Весела книга за българския народ“, Георги Данаилов, изд. „Абагар“, Велико Търново, 2004 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
