„Поезията и пластическото изкуство не са друго освен трептенията на най-съкровените човешки желания, които никога не се постигат, и най-дълбокото разочарование от постигнатото, музиката стои над всичко това, като великата земна скръб на душата, която постоянно говори „Аз искам да живея на небето.“
(Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в.)
Флорентийска вечер (1905)
По една крива уличка между сиви маслинени градини, обградени с високи зидове, ний качваме на терасата, дето е паметникът Микеланджело. Горещият августовски вече в агония и флорентинците оживено пълнят улиците и бързат да видят как прохладното дихание в нощта ще го угаси. Из градините парковете лъха упоително пролетна преснота и свежест. Това е вечний лъх на зелена Италия, от който, упоен, великий дух на тая земя излял от мед, изковал от камък могъществото на човешкото стремление.
Ето ни на широката тераса. Под нея Флоренция с черквите си, с паметниците с дворците си, с монументите си - цялата като един грамаден и неизгладим скрижал, върху който съдбата на човечеството е написала своята древна и вечно млада летопис. Флоренция, обиколена с разкошен венец от апенински върхове, в своята средновековна надменност е чудесна. От терасата, на която сме ний, тя се вижда цялата. Тук е поставен паметникът на Микеланджело. Той е нов. Но художникът, който го е въздигнал, сякаш се е боял да запечата с въображението на краевековната мисъл паметта на тоя светъл дух. Той със страхопочитание и смиреност е поставил само върху каменен пиедестал бронзови отливки от най-хубавите работи на стария майстор. На средата стои нечувано дръзкият по своята потресающа реалност и божествено съвършеният по своята класическа простота Давид. С прашка през рамото, с камък в ръка в неговите бронзови очи аз чета загадъчна мисъл. Той сякаш се готви да хвърли тоя камък не срещу филистимянина Голиат, а срещу тъмната врата на бъдещето.
От четирите страни до краката на тоя колос лежат прочутите четири символически фигури: Утрото, Денят, Вечерта и Нощта. Денят - великан мъж, небрежно кръстосал крака, с наведена към гърди глава, със суров поглед. Великият майстор сякаш нарочно е оставил недовършено лицето му, за да изглежда още по-сурово срещу безсрамно голата нощ, изящна, сладострастна и замислена.
Слънцето вече засяда. В неподвижните очи на тая бронзова нощ сякаш блясва живот. Струва ми се, че ей сега тя ще се събуди, ще се изправи към града с отворени ръце и металическото й сърце ще затрепери от любов.
Аз седя на една каменна пейка срещу тая дивна фигура, унесен от мислите си в ония далечни минали времена, когато е живял нейният творец, когато геният на Флоренция е давал разкошни цветове на духовна радост и просветление.
Какви чудни времена! Какви жестоки религиозни борби, в които едно след друго е възтържествувала ту плътта, ту душата. Савонарола обърна цяла Италия в божи храм. Към него тичаше народът да слуша евангелието на себеотречението, да чуе за сладостите на рая. Той се мъчеше със своя огнен аскетически меч да изгони от Италия пороците.
Но когато тоя ненавистник на земното изгоря на площта сред хубавата Флоренция, всичко, което той проклинаше - чувствеността и наслаждението от живота, - като феникс се възроди от неговата пепел. Поколението, което доде след Саванарола, бе обхванато от жажда да се изпият всички наслаждения на живота. Италия се обърна на рай и най-прекрасното от тоя рай беше грехопадението. Всичко беше отишло дотам, щото един от кардиналите при двора на папа Лев X изписал стените на банята си с любовни приключения из живота на античните богове. Друг един намирал единствения недостатък на папския двор в това, че бил лишен от женската красота. А един папа на смъртния си час казал на духовника, който му описвал прелестите на задгробния живот:
- Небесните прелести са повече, отколкото земните желания за тях.
Ако това е ставало в Рим, града на светия отец, какво е било в други градове! Във Венеция числото на развратните жени е достигнало до 11 хиляди. В манастирите се е преживявал „Декамерона“ на Бокачио… В света пак се породило жизнерадостното езичество като някога в Атина и Александрия.
Във вечерната дрезгавина се открояват силуетите на високите кипариси, които ограждат откъм юг терасата. Колко обичам тия тъмни, тия мечтателни кипариси! Изправени гъсто един до друг, плътни, неподвижни и високи те създават в душата тъжно настроение и те разполагат да мечтаеш за небето и за най-тиха любов, очистена от плътта. Не знам защо, но като видя кипариси, особено при вечерно настроение, аз си ги представлявам като някои фантастически, вкаменени от дълбока скръб плачущи жени.
На терасата става по-тъмно. Нейде свири весела музика. Дъжд от звукове сякаш се посипа по печалните кипариси и зашумя из листата им. Внезапно мелодията стана тъжна. Тоя дъжд от звукове заваля кротко и тихо като есенен дъжд. Стори ми се, че се намирам в някой храм. Не разбирам много от музика, но за мен тя е най-върховното изкуство, което човекът е постигнал.
На тоя свят нищо, нищо не е постижимо и нищо от постижимото не задоволява.
Поезията и пластическото изкуство не са друго освен трептенията на най-съкровените човешки желания, които никога не се постигат, и най-дълбокото разочарование от постигнатото, музиката стои над всичко това, като великата земна скръб на душата, която постоянно говори „Аз искам да живея на небето.“ Музиката e най-тънкото средство да се изкаже всичко, което не може да постигне нито науката, нито живописта, нито поезията, нито скулптурата. Те са отделни схващания на живота, а музиката - целокупното негово изражение.
Терасата се пълни с хора. Влюбени двойки, тясно прилепени, бавно се разхождат по площада и сладостни любовни шушукания се поглъщат във вълните на музиката.
По пътя, който свива зад тъмната кипарисова горичка, се мярна женска фигура, облечена в бяло.
Ний станахме и тръгнахме нататък. Тая бяла и стройна женска фигура приказваше с друга на една чешмичка. Приближихме ги. Това бяха две млади хубави момичета. Едната черноока, с пламенни очи, с широкоголи гърди и плещи, както вечер излизат флорентинките. На мраморния й врат беше кацнал като черна птица топ разкошна коса, превързана с лека синя панделка. Тя приказваше нещо тихо на другарката си и се смееше високо и сладко.
- Добра вечер, Беатриче! - поздравих я аз на италиански.
Тя се обърна бързо и грациозно се поклони. Тя разбра, че съм чужденец, и по учудения й поглед аз догадих, че тя се питаше отде знам името й. О, можеше ли тая прелестна италианка облечена в бяло, във вечерната дрезгавина да ходи под кипарисите и да се не казва Беатриче?
Спуснахме се към града по тясна уличка, цялата една чиста каменна стълба, заградена пак с каменни перила. От двете страни се вдигат един до друг кипариси.
Ний вървим полека, умълчани, като че влизаме в храма на някой магьоснически град. Мислех за Беатриче и ми се струва, ще видя из кипарисите мрачния Данте, усукан в тогата си, че отива да я срещне, да получи поклона й.
Каква чиста, каква божествена любов! Дали съществува и дали е съществувала такава любов? Или това, което е възпял Данте, е било само мечта, само съновидение. Кой знае? Но аз съм уверен, че и тогава, както и сега, нито една жена не е давала целувките си без сметка.
* Публикувано във в. „Вечерна поща“, 20 октомври 1905 г.. През лятото на 1905 г. Елин Пелин заедно с Ал. Божинов посещава традиционната в ония години художествена изложба във Венеция, а също така и градовете Фиуме и Флоренция.
Из: „Съчинения в шест тома“, Том VI, Елин Пелин, Изд. „Български писател“, 1978 г.
Снимка: Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в., ДА „Архиви“; bg.wikipedia.org
