„Богът „как?“ един ден ще изчезне, но Богът „защо?“ не ще умре никога.“
Амин Маалуф е ливанско-френски писател, признат романист, есеист и историк. Роден е на 25 февруари 1949 година в Бейрут, Ливан. След като завършва икономика и социология работи като журналист в родината си до 1976, когато се установява в Париж.
Макар родният му език да е арабски, той пише главно на френски, като книгите му са преведени на много езици. През 1993 г. получава наградата „Гонкур“ за романа „Скалата на Таниос“. През 2011 става първият ливанец - член на Френската академия.
Амин Маалуф е от онези „гранични хора, родени на границата между няколко традиции, в които се пресичат различни фрактури линии и които са призвани да бъдат мост към другия.“ Изхождайки от собствения си житейски опит, от поуките на историята и философията, той анализира едно ключово днес понятие - „идентичност“, като го разглежда едновременно през призмата на миналото и с оглед на новите дадености през започналото ново столетие - глобализацията, заплахата от изчезване на култури и езици, но и чудесните нови възможности за утвърждаване на собственото различие в „този толкова смайващ и толкова объркващ свят“, в който сме имали щастието да се родим.
Моето дълбоко убеждение е, че бъдещето не е записано никъде, бъдещето ще бъде такова, каквото го направим.
А съдбата? - ще попитат някои с многозначително намигване, предназначено за ориенталеца, какъвто съм аз. Имам навика да отговарям, че за човека съдбата е това, което е вятърът за платноходката. Кормчията не може да реши откъде ще духа вятърът, нито с каква сила ще духа, но може да насочи платната в правилната посока. А това понякога има огромно значение. Същият онзи вятър, който би погубил неопитния, безразсъден или невдъхновен моряк, би отвел другиго до спасителния бряг.
Ще се отнася до “вятъра” на глобализацията, който в момента духа в целия свят, би могло да се каже почти същото нещо. Абсурдно би било да се опитваме да го спрем. Но ако сме сръчни навигатори, ако държим добре посоката и избягваме подводните скали, ще можем да достигнем до “спасителния бряг”.
Ако новите средства за комуникация, които твърде бързо ни доближават едни до други, ни принуждават в крайна сметка да утвърждаваме различията си като ответна реакция, те ни карат също така и да осъзнаем общата си съдба. Което ме кара да мисля, че настоящото развитие би могло в по-далечно бъдеще да предизвика появата на нова представа за понятието идентичност. Идентичност, възприемана като сбор от всичките ни принадлежности и в рамките на която принадлежността към човешката общност би ставала все по-важна и по-важна, докато един ден се превърне в основната ни принадлежност, без при това да заличава множеството специфични принадлежности. Разбира се, няма да стигам дотам да твърдя, че “вятърът” на глобализацията ще ни понесе непременно в тази посока, но ми се струва, че той улеснява създаването на подобна представа. И същевременно я прави необходима.
Много хора са толкова объркани от потока на събитията, че просто отказват да разберат какво става около тях! Много хора отказват да направят своя принос към развиващата се световна култура, понеже са заявили веднъж завинаги, че окръжаващият ги свят е неразбираем, враждебен, кръвожаден, ненормален, сатанински. Много хора се изкушават да се окопаят в ролята си на жертви - жертви на Америка, жертви на Запада, жертви на капитализма или на либерализма, жертви на новите технологии, жертви на медиите, жертви на промените... Не може да се отрече, че тези хора наистина се чувстват потърпевши и че страдат от това, но реакцията им ми изглежда погрешна. Затварянето в манталитета на нападнат е още по-разрушително за жертвата, отколкото самата агресия. Впрочем това е вярно както за обществата, така и за индивидите. Човек са свива в себе си, барикадира се, пази се от всичко, затваря се, предъвква болката, спира да търси, не изучава повече света, не върви напред, страхува се от бъдещето, и от настоящето, и от другите хора.
На онези, които реагират така, ми се ще да извикам: днешният свят няма нищо общо с представата ви за него! Не е вярно, че го управляват всемогъщи тъмни сили! Не е вярно, че принадлежи на “другите”! Несъмнено, обхватът на глобализацията, както и главозамайващата скорост на промените пораждат у всеки от нас чувството, че това, което става наоколо, не е по силите ни и че сме неспособни да променим хода на събитията. Ала е жизнено важно постоянно да помним, че това чувство е безкрайно разпространено, включително сред онези, които сме свикнали да виждаме на върха на стълбата.
В епохата на глобализация и на ускорено, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налага - и то спешно! - да намерим нова концепция за идентичността. Не може да се задоволяваме да налагаме на милиардите объркани човешки същества избор между крайностното утвърждаване на идентичността им и загубата на всякаква идентичност, между интегризма и дезинтеграцията. А именно това предполага схващането, което все още преобладава в това отношение. Ако съвременниците ни не бъдат окуражени да приемат многообразието на своята принадлежност, ако не сполучат да помирят потребността си от идентичност и искрената, непредубедена толерантност към различните култури, ако се чувстват принудени да избират между собственото си отрицание и отрицанието на другия, ще се окаже, че сме на път да създадем легиони безумци, цели орди кръвожадни убийци.
Идентичността не ни е дадена веднъж завинаги - тя се изгражда и видоизменя през целия живот. Това вече е казвано и подробно обяснявано в много книги, но няма да е излишно да го подчертаем отново: елементите на идентичността ни, които носим в момента на раждането си, не са много - някои физически характеристики, полът, цветът на кожата... Впрочем дори тук не всичко е по рождение. Въпреки че социалното обкръжение очевидно не определя пола, все пак то е това, което определя смисълът на този вид принадлежност. Не е все едно дали едно момиче ще се роди в Кабул или в Осло - то няма да изживява по един и същи начин женствеността си, нито която и да е друга част от своята идентичност...
Всеки от нас носи в себе си две наследства: едното “вертикално”, което идва от предците му, от традициите на народа му, от религиозната му общност; другото “хоризонтално”, идващо от епохата и от съвременниците му. Струва ми се, че именно последното е определящото. И с всеки изминат ден то става все по-определящо. Но тази реалност не се отразява на схващането ни за самите нас. Ние търсим себе си не в “хоризонталното”, а в другото наследство.
Всъщност ако подчертаваме така убедено разликите между нас, то е защото ставаме все по-малко различни. Въпреки конфликтите, които ни разделят, въпреки вековните ни вражди с всеки изминат ден разликите ни малко по малко се заличават, а приликите ни малко по малко се увеличават.
Аз не мисля, че една етническа, религиозна, национална или друга принадлежност може да предразполага към убийство. Достатъчно е да се вгледаме в събитията от последните години, за да установим, че ако някоя човешка общност усети съществуването си унизено или застрашено, то в нея ще се наблюдава тенденция към създаване на убийци, способни на най-страшни зверства с убеждението, че са в своето право и че заслужават небесния рай и възхищението на своите близки. Във всеки от нас се крие по един Мистър Хайд, но работата е в това да попречим на появата на условия, водещи до раждането на чудовището.
Светът е пълен с наранени общности, които до ден днешен са подложени на преследване и които пазят спомена за стари страдания. И които мечтаят да получат възмездие. Ние не можем да останем равнодушни към техните голготи, не можем да не съчувстваме на желанието им да говорят свободно езика си, да изповядват без страх религията си или да съхранят традициите си. Ала състраданието често пъти граничи със снизходителност. Често на онези, които са били подложени на колониалната арогантност, на расизма, на ксенофобията, ние прощаваме ексцесиите на тяхната собствена националистическа арогантност, на собствения им расизъм и на собствената им ксенофобия и поради това не проявяваме интерес към съдбата на техните жертви, поне докато не потекат реки от кръв.
Всички масови кланета, които са ставали през последните години, както и повечето кървави конфликти, са свързани с комплексни и доста отдавнашни идентичностни “казуси”. Понякога жертвите открай време са отчайващо едни и същи; понякога взаимоотношенията се преобръщат и довчерашните палачи стават жертви, а жертвите се превръщат в палачи. Трябва да кажем, че самите тези думи имат смисъл само за външния наблюдател. А за онези, които са директно замесени в идентичностните конфликти, за онези, които страдат от тях, за онези, които се страхуват, съществуват само “ние” и “те”, оскърблението и отмъщението - нищо повече! “Ние” неизбежно и по дефиниция сме невинни жертви, а “те” неизбежно са виновни - отдавна виновни и независимо от това какво понасят в момента.
И когато нашият поглед - искам да кажа погледът на външните наблюдатели, се намесва в тази порочна игра, когато отреждаме на едната общност ролята на агнето, а на другата - ролята на вълка, това което правим, без да си даваме сметка, е, че предварително обличаме в ненаказуемост нечии престъпления.
Преди да станеш имигрант, ти си емигрант. Преди да пристигнеш в една страна, трябва да напуснеш друга, а чувствата на човек към земята, която напуска, не са никога прости. Ако си заминал, значи е имало неща, които си отхвърлил - репресии, несигурност, бедност, липса на хоризонт. Ала често пъти това отхвърляне е придружено от чувство за вина. Има близки, за които се чувстваш виновен, че си изоставил, къща, в която си израснал, и толкова много приятни спомени. Има също и неща, които продължават неразривно да те свързват с тях, като езика или религията, както и музиката, другарите по изгнание, празниците, кухнята.
Наред с това чувствата, които изпитваме към страната, която ни е приела, не са по-малко двойствени. Ако си дошъл в нея, то е понеже се надяваш на по-добър живот за себе си и за близките си. Ала това очакване е подплатено и със страх от неизвестността, още повече, че съотношението на силите е неблагоприятно за теб - опасяваш се да не те отблъснат, да не те унижат и постоянно си нащрек дали не се отнасят към теб с презрение, ирония или съжаление.
Първоначалният рефлекс е не да заявиш своето различие, а да минеш незабелязан. Тайната мечта на повечето мигранти е да ги сметнат за част от местното население. Първото им изкушение е да имитират домакините и понякога успяват в това. Но по-често не успяват. Нямат нито подходящото произношение, нито подходящия нюанс на кожата, нито подходящото презиме или име, нито необходимите документи и хитростта бързо излиза наяве. Други просто знаят, че въобще не си заслужава да опитват и тогава - от гордост или предизвикателство - се показват още по- различни отколкото са. А някои - трябва ли да го припомняме? - дори отиват много по-далеч, като чувството им на фрустрация избива в грубо бунтарство.
За да тръгнеш решително към другия, трябва да го направиш с отворени обятия и с вдигната глава, а човек не може да бъде с разтворени обятия, ако не е с вдигната глава. Ако на всяка крачка, която правим, имаме чувството, че предаваме близките си и че се отричаме от себе си, стъпката към другия ще бъде опорочена; ако онзи, чийто език изучавам, не уважава моя език, това, че говоря езика му, престава да бъде знак на отвореност и се превръща в знак на зависимост и подчинение.
Правото да критикуваш другия трябва да се спечели, да се заслужи. Ако се отнасяш към някого враждебно и с презрение, дори и най-дребната ти забележка, била тя основателна или не, ще прозвучи като агресия, ще го накара да застане нащрек, да се затвори в себе си и трудно би го накарала да се промени; и обратно - ако засвидетелстваш някому приятелство, симпатия и уважение, и то не само привидно, а искрено, от душа и сърце, тогава можеш да си позволиш да го критикуваш за онова, което смяташ за уместно, и с повече шанс ще бъдеш чут.
Колкото и да се ровим в свещените писания, колкото и да се вслушваме в тълкувателите им, колкото и аргументи да събираме, винаги ще съществуват различни и противоречиви интерпретации. Позовавайки се на едни и същи книги, можем да оправдаваме робството или да го осъждаме, да почитаме иконите или да ги изгаряме, да забраняваме виното или да го толерираме, да възхваляваме демокрацията или пък теокрацията. В течение на вековете всички общества са съумявали да намерят онези религиозни цитати, които най-добре са оправдавали действията им в момента. На християнските и еврейски общества, изградени върху Библията, им трябваха две-три хилядолетия, за да стигнат до мисълта, че Божията заповед “Не убивай” може би се отнася и за смъртното наказание. След сто години ще ни обяснят, че това се разбира от само себе си. Текстът не се променя, променя се нашият поглед към него. Но текстът въздейства над световните реалности посредством нашия поглед. А този поглед във всяка епоха се спира на определени фрази, а други подминава, без да ги забележи.
Толерантно ли е по своята същност християнството, уважава ли свободите, води ли към демокрация? Ако формулираме въпроса си така, ще бъдем принудени да отговорим: “не”. Достатъчно е да прегледаме няколко исторически книги, за да установим, че през последните двадесет века в името на религията са извършвани много мъчения, преследвания и убийства и че най-висшите църковни власти, както и огромното мнозинство от вярващите са приемали търговията с роби, подчиненото положение на жената и най- страшните диктатури, както и Инквизицията. Това означава ли, че християнството е по своята същност деспотично, расистко, назадничаво и нетолерантно? Съвсем не - достатъчно е да се огледаме около себе си, за да установим, че днес то безпроблемно съжителства със свободата на словото, с правата на човека и с демокрацията. Трябва ли оттук да заключим, че християнството по същество се е променило? Или че “демократичният дух”, който го вдъхновява, се е спотайвал в продължение на деветнадесет века, за да се прояви едва в средата на XX век?
Ако човек има желание да разбере, очевидно трябва да зададе въпросите другояче: съществувала ли е демокрацията като постоянно изискване в историята на християнския свят? Отговорът несъмнено е “не”. Но успяла ли е все пак демокрацията да се установи в обществата с християнска традиция? Отговорът тук несъмнено е “да”. Кога, къде и как се е извършила тази еволюция? Отговорът на този въпрос, който с право можем да зададем, формулиран по същия начин, и по отношение на исляма, не може да бъде така прост, както отговорите на предишните въпроси. И все пак, става дума за въпрос, на който можем да се опитаме да дадем разумен отговор. Тук само ще кажа, че установяването на уважаващо свободите общество е било постепенен и незавършен процес, който, на фона на цялата човешка История, се явява и доста закъснял. Ако Църквите въобще са предприемали някакви действия в тази посока, те, общо взето, по-скоро са следвали процеса повече или по-малко неохотно, отколкото да го предизвикват, най-често решителният тласък е идвал от хора, които са се намирали извън рамките на религиозната доктрина.
Последните ми думи може и да са доставили удоволствие на онези, които не носят религията в сърцето си. И все пак, чувствам се задължен да им припомня, че най-страшните беди на XX век, свързани с деспотизма, преследването и унищожаването на всякакви човешки свободи и достойнство не са дошли от религиозния фанатизъм, а от съвсем други фанатизми, възправили се като безмилостни врагове на религията - като например сталинизма, или обърнали й гръб - като нацизма и някои други националистически доктрини. Вярно е, че от седемдесетте години на XX век насам религиозният фанатизъм сякаш с удвоени сили се опитва да запълни, ако смея така да се изразя, своя дефицит от ужасии, но все пак далеч не ги е достигнал.
За мен религията никога няма да бъде обречена на забрава - нито от науката, нито от която и да било доктрина, нито от който и да било политически режим. Колкото повече напредва науката, толкова повече човекът ще има нужда да се замисля над своята крайност. Богът “как?” един ден ще изчезне, но Богът “защо?” не ще умре никога. Може би след хиляда години няма да имаме същите религии като днес, но не бих могъл да си представя света без каквато и да е форма на религия.
Духовността не трябва задължително да се изразява с принадлежността към дадена общност от вярващи. Всъщност тук става въпрос за два дълбоки стремежа, и двата, макар и в различна степен, естествени и справедливи, но които би било погрешно да смесваме: от една страна, стремежът към мироглед, който е над нашето съществувание, страданията ни, разочарованията ни, който дава смисъл, макар и илюзорен, на живота и смъртта; от друга страна, нуждата, която изпитва всеки човек, да се чувства свързан с дадена общност, която го приема, която го признава и сред която може да бъде разбран от половин дума.
Аз не мечтая за свят, в който няма да има вече място за религия, а за свят, в който нуждата от духовност ще бъде отделена от нуждата от принадлежност. За свят, в който човекът, оставайки свързан с определени вярвания, с определен култ, с определени морални стойности, евентуално вдъхновени от дадена Свещена книга, не би изпитвал повече нужда да се вписва в кохортата на едноверците си. За свят, в който религията няма да служи за спойка на воюващи етноси. Вече не е достатъчно Църквата да е отделена от държавата; също толкова важно е да отделим религиозното от идентичностното. И тъкмо ако искаме да избегнем смесването на двете да продължава да подхранва фанатизма, терора и етническите войни, ще трябва да намерим друг начин да задоволим нуждата от идентичност.
Основният постулат на универсалността е, че съществуват права, присъщи на достойнството на човешката личност, които никой не може да отрича на себеподобните си по каквато и да е причина, свързана с тяхната религия, цвят на кожата, националност, пол или с каквото и да било друго нещо. Това освен всичко останало означава, че всяко посегателство над основните права на мъжете и жените в името на някоя специфична традиция - например религиозна - противоречи на духа на универсалността. Не може от една страна да има глобална харта на човешките права, а от друга - специфични харти като например мюсюлманска харта, еврейска харта, християнска харта, африканска харта, азиатска харта и така нататък.
Що се отнася до принципа, малцина биха го отрекли. На практика обаче мнозина се държат така, сякаш въобще не вярват в него. Така например никое западно правителство не наблюдава правата на човека в Африка или в Арабския свят така зорко, какго ги наблюдава в Полша или в Куба. Отношение, което претендира за уважително, но в моите очи е дълбоко презрително. Да уважаваш някого, да уважаваш историята му означава да считаш, че той принадлежи към същото човечество, към което принадлежиш и ти, а не към някакво различно, по-нисше човечество.
Традициите заслужават да бъдат уважавани само доколкото самите те са достойни за уважение, тоест точно толкова, колкото самите те уважават основните права на мъжете и жените. Спазването на дискриминационни “традиции” или закони означава презиране на техните жертви. Всички народи и всички доктрини в определени моменти от своята история са пораждали поведения, които с развитието на начина на мислене са се оказвали несъвместими с човешкото достойнство; те никъде няма да изчезнат само с едно драсване на перото, но това не пречи да ги разобличаваме и да работим за премахването им.
Източник: „Гибелни идентичности“, Амин Маалуф, изд. Меридиани
Снимка: Amin Maalouf by Claude Truong-Ngoc, 2013, CC BY-SA 3.0
