За малките стъпки към осъществяването на съдбата ни, назаем от Робърт Грийн и неговите „Закони за всеки ден“ (Изд. „Сиела“), разискващи темите за човешката природа, житейската стратегия, самоконтрола, преодоляването на трудностите и развиването на креативността.
ЯНУАРИ
Житейската ви задача: Посейте семето към майсторството
Всички ние сме неповторими по рождение. Тази неповторимост е заложена генетично в нашата ДНК. Ние сме неповторим вселенски феномен – точният ни генетичен строеж не е съществувал никога преди и никога няма да се повтори. При всички нас въпросната неповторимост се проявява първо в детството чрез определени първични влечения. Те са сили в душата ни, извиращи от по-дълбоко, отколкото внимателно обмислените думи могат да изразят; привличат ни към определени преживявания и ни отблъскват от други. Тези сили ни тласкат насам-натам и същевременно повлияват умственото ни развитие по много специфични начини. Нека го формулираме по следния начин: при раждането ви е посято семе; това семе е вашата неповторимост. То иска да расте, да се променя и да се развие докрай, защото притежава естествена енергия за самоутвърждаване. Житейската ви задача е да накарате това семе да се развие, да изразите неповторимостта си чрез вашата работа. Трябва да сбъднете съдбата си. Колкото по-силно я усещате и подхранвате, независимо дали като сила, глас, или под друга форма, толкова по-голям е шансът ви да изпълните тази житейска задача и да постигнете майсторство. Януари е посветен на това да откриете и изпълните житейската си задача, вашето предназначение, това, за което сте родени.
* * *
От много ранна възраст, може би от осемгодишен, знаех, че искам да стана писател. Изпитвах огромна любов към книгите и думите. Отначало, когато бях млад, мислех, че ще бъда автор на романи. След като завърших университет, трябваше обаче да изкарвам прехраната си и осъзнах, че да бъда писател е твърде непрактично. И така, като жител на Ню Йорк се впуснах в журналистиката с цел поне да се прехранвам. Един ден след няколко години работа като автор и редактор обядвах с човек, който току-що беше редактирал статия, написана от мен за списание. След като изпи третото си мартини, той най-накрая ми призна защо ме е поканил на обяд. „Трябва сериозно да помислиш за друга кариера – каза ми той. – Не ставаш за автор. Работата ти е твърде недисциплинирана. Стилът ти е странен. А идеите ти – те просто нямат връзка с обикновения читател. Запиши се да учиш право, Робърт. Или бизнес. Спести си болката.“
В началото тези думи ми подействаха като удар в стомаха. През следващите месеци обаче осъзнах нещо за себе си. Бях започнал кариера, която не ми подхождаше, и работата ми отразяваше тази несъвместимост. Трябваше да се откажа от журналистиката. Осъзнаването на това постави началото на период на лутане в живота ми. Пътувах из цяла Европа. Работих какво ли не. Бях строителен работник в Гърция, преподавах английски в Барселона, работих като рецепционист в хотел в Париж и екскурзовод в Дъблин, бях стажант в английска компания, която създаваше телевизионни документални филми. Опитах се да пиша романи и пиеси. Върнах се в Лос Анджелис, Калифорния, където съм роден и израснал. Започнах работа в детективска агенция, наред с други странни позиции. Навлязох във филмовия бизнес като асистент на режисьор, като изследовател, разработчик на истории и сценарист. През тези дълги години на скитане бях работил на около шейсет различни места. През 1995 г. родителите ми (Бог да ги благослови) започнаха сериозно да се тревожат за сина си. Бях на трийсет и шест години и изглеждах изгубен и неспособен да се установя където и да било. Аз също имах моменти на големи съмнения и дори бях депресиран, но не се чувствах наистина изгубен. Нещо отвътре продължаваше да ме тласка и води.
Търсех и изследвах, бях гладен за преживявания и непрекъснато пишех. През същата година, докато бях в Италия на поредното си работно място, срещнах човек на име Йост Елферс – издател и продуцент на книги. Един ден, докато се разхождахме по кейовете на Венеция, Йост ме попита дали имам идеи за книга.
Изведнъж, сякаш от нищото, една идея просто бликна от мен. Казах на Йост, че непрекъснато чета исторически книги и на всичките си работни места досега съм видял с очите си нещата, случили се с Юлий Цезар, Борджиите и Луи XIV, само че с по-малко пролята кръв. Хората желаят да получат власт и искат да прикрият това си желание. Поради тази причина започват да се разиграват игри. Хората манипулират скрито и интригантстват през цялото време, докато се представят за добри или направо за непорочни. Исках да разкрия тези игри.
Докато импровизирах пред него тази идея, която в крайна сметка се превърна в първата ми книга – „48-те закона на властта“, усетих как нещо вътре в мен изщрака. Почувствах надигащото се у мен огромно вълнение. Усещах го някак естествено. Като съдба. Когато видях, че е заинтригуван, се развълнувах още повече. Той каза, че харесва идеята и че ще поеме режийните ми разноски, докато напиша половината книга, а след това ще се опита да я продаде на издателство, а самият той ще бъде неин оформител, продуцент и дизайнер. Когато се върнах у дома в Лос Анджелис и започнах да работя върху „48-те закона на властта“, знаех, че това е единственият ми шанс в живота, единственият ми път да се измъкна от всичките тези години на скиталчество. Ето защо се мобилизирах изцяло.
Вложих всеки грам енергия, е който разполагах, защото или щях да успея е тази книга, или животът ми щеше да се окаже провал. Включих в нея всички уроци, които бях научил, всичките си възможности на писател, цялата дисциплина, която бях придобил от журналистиката, всички добри и лоши преживявания, които бях натрупал от шейсетте си работни места, всички ужасни шефове, с които си бях имал работа. Читателите очевидно усетиха сдържаното ми вълнение, докато пишех книгата, и за голяма моя изненада, успехът й надмина и най-смелите ми мечти.
Сега, около двайсет и пет години по-късно, когато поглеждам назад, осъзнавам, че това, което ме е тласкало и ръководило (както споменах по-рано), е било чувството за цел, чувството за съдба. Беше като глас вътре в мен, който нашепва: „Не се предавай. Продължавай да опитваш. Продължавай да опитваш“. Този глас се появи, когато бях дете, и ме водеше към Задачата на живота ми. Трябваше да минат много години, много експерименти, много грешки и препятствия, но той ме караше да продължавам и да не губя надежда.
И сега, след много книги, съм все така посветен на тази задача. Като всеки човек, аз все така се нуждая от чувство за цел, което да ме води ден след ден. Всяка книга, която пиша, трябва да се усеща като част от тази съдба, сякаш е трябвало да се случи. Вярвам, че именно това чувство за цел, което съм имал през целия си живот, но се изясни едва преди двадесет и пет години, ме е водило през всички трудни моменти в живота ми. И смятам, че то може да направи това за всеки, след като го усетите в себе си, след като го потърсите.
Истинският урок тук е, че ми отне много време и много обрати по пътя, за да стигна до успеха. Той може да дойде дори по-късно в живота – през тридесетте, четиридесетте ви години или дори след това. Моето съществуване обаче се промени завинаги в момента, в който прегърнах Задачата на живота си.
От: „Закони за всеки ден“, Робърт Грийн, изд. „Сиела“, 2023 г.
Снимка: goodreads.com
