„Към всичко в живота – и в обикновените, и в трагичните неща, Бешков се отнасяше с насмешка.“
Великите за великите
Илия БЕШКОВ, „Автопортрет“ (1957 г.); Художествена галерия „Илия Бешков“ Плевен
Илия Бешков и неговите рисунки
Илия Бешков познаваше мъчителното бреме на плътта, отегчението от нея и мъката на обслужването, с което тя ни задължава, но заедно с това той казваше, че всеки квадратен сантиметър от човешкото тяло заслужава благоговение заради мъдростта, която го е изградила. Затова между рисунките му, наситени с трагическо конфузни човешки торсове, обезобразени от лакомията и похотливостта, както и от безпощадното време, се срещат млади тела, като пролетни фиданки на невинни, неопитали още живота деца, смутено изправени до нечистото туловище на мерзостта. Такива галещи душата контрасти той остави в илюстрациите на книгите за деца, където графичният му почерк е съвсем чист и завладяващ. На мнозина е известно, че Бешков нямаше ателие. Той рисуваше у дома си, понякога на малко наклонена дъска, а много често на масата, по която имаше книги, листове, списания и различни вещи. Има художници, които поради особеностите и изискванията на тяхната работа обличат специални престилки, държат в ръка палитра и застават или сядат пред триножника и платното. Бешков рисуваше непрестанно по листа, сякаш пъдеше скуката от бездействието, което понякога обхваща човека. По стените на неговия дом нямаше нито една картина, нито от него, нито от друг художник. Единствената обрамчена илюстрация, която съм видял в жилището му, беше стилизираната, подарена от друг художник рисунка на едно магаре с жаловито уплашен израз, затворено в един обор. Нищо в този дом, освен масата с безредно разхвърляните по нея писалки, моливи и някои забравени там скици, не издаваше, че тук живее най-добрият илюстратор, некарикатурист и забележителен познавач на всички видове на графиката.
С Илия Бешков приказвахме по всички въпроси. Веднъж стана дума за спомени от ранното детство. Със свойствения си увлекателен и образен език той ми разказа как още много малък обичал да наблюдава хората и животните в бащината си къща в село Долни Дъбник. Там, в това село – уверяваше ме той – могат да се видят всички човешки лица и всички човешки нрави. Там – казваше замислен той – аз познах живота и на хората, и на животните. Тогава ги изучих, а сега ги рисувам, без да ги наблюдавам, защото ги нося все така непокътнати в моето въображение. Тогава, струва ми се, че бях стар човек, а сега, като ги рисувам, чувствам се дете.
Бешков приказваше за тези ранни години с голяма любов. Макар че тогава е изживявал и смут, и съмнение, и горести, все пак това време е най-хубавото в живота му, защото само тогава се е чувствал здрав. Разказваше ми за спокойната тишина и кротост, която усещал, щом застанел съвсем наблизо до едрия бял вол, скоро дошъл от нивата. С такова мило чувство се изпълваше той, сякаш усещаше топлината на едрото му тяло. Така ми говори за кучето, което е следяло и е трепвало при всеки дори най-малък шум около къщата, за гальовната леност на котката, легнала на слънце, за щърковете и пъргавите прелитания на лястовиците и за малките горски сиви врабци, неспирно писукащи край стобора. Всички тези животни, видени и обикнати някога, сега ще ги срещнете в многобройните илюстрации на детско-юношеските книги.
При друг разговор аз го запитах кога най-напред е видял рисунки и откога е почнал да рисува. Ето как ми отговори:
„В бащината ми къща идваха всякакви хора и както казах вече, имаше и много животни. В хората аз само се заглеждах, но с животните общувах. Първите рисунки, които видях в живота си, бяха едни петна по дъските на кования таван в селската стая. Тези петна бяха останали от пръските на варта, с която майка ми белосваше стените. Легнал на рогозката и взирайки се в тях, аз откривах най-съвършените рисунки, а те бяха образи на хора, на животни и всякакви чудновати същества. Колкото да изглежда чудно това, аз твърдя, че това са първите рисунки, които съм съзерцавал. Наистина ли бяха там? Не рисувах ли аз със своето въображение?
По-късно, когато почнах да рисувам животните и хората, а това стана след като у мен премина колебанието дали да следвам рисуване или музика, аз не мислех за това кои са по-големи и кои по-малки. Не ме интересуваше разликата в големината, а разликата в техния характер. Това е причината, поради която и до днес се мъча да нарисувам характера. По същата причина аз не търся друго, освен характера. Затова не търся да ми позират.“
Не веднъж, а доста често, когато Бешков ми показваше свои рисунки, аз го питах: „По какъв повод си нарисувал това?“ Той ми отговаряше: „Без повод“. „А кои са тези хора?“ – запитвах наново, а той казваше: „Те изобщо не съществуват, или пък ако съществуват, аз не съм ги видял. Зная само това, че като погледнат хората на рисунката, ще видят няколко различни състояния. Състоянието е най-важно и за хората, и за рисунките.“
Друг път му задавах въпрос: „Какво заглавие или какъв текст мислиш да поставиш на тази рисунка?“ „Това често ми е най-трудното – отговаряше той. – Ако обичаш, сам го измисли или най-добре е всеки зрител за себе си да го постави. Думите ще бъдат различни, но усещането и състоянието ще бъде еднакво.“
Понякога Бешков рисуваше странни неща. Най-често те бяха или хора, или някакви чудновати фигури. Те сякаш случайно населяваха неговата рисунка. Те живееха и общуваха с истински живи хора. Това художникът обясняваше с желанието да създаде изненада от контраста, или пък да открие образа на тия, които създават състоянията ни.
Каква е принадлежността на Бешков към съществуващите школи в изобразителното изкуство? На този въпрос е трудно да се отговори, защото неговият творчески диапазон е толкова голям и така свързан с живите сокове на народа, че е трудно да се говори за принадлежност, освен за живата истина, която той е възприел от българската земя, от езика ни и от българския градски и селски човек. Бешков познава творците на Запада и Изтока, но в своето творчество остава самобитен, медитерански и предимно български човек. Своята художническа мярка той прилагаше в три свята: в рисунката, за която стана дума по-горе, в детската илюстрация и в журналистическия жанр като карикатурист. Навсякъде в тези три свята психологическото ударение пада главно върху човека. Този човек понякога би могъл да се разгневи и възненавиди художника заради неговата дързост, но хуморът, този властелин и победител, остава над гнева и докачението, защото той не е зъл, а е ценител. Тогава се поражда дружба между осмения и присмехулника и се сключва споразумение за споделяне на взаимни слабости, а двамата се обикват. Такова помирение между творбата и твореца, което представя класическата нравственост във всяко изкуство, ни е позволило да кажем, че всеки творец в своето изкуство изобразява или говори за себе си. Каквито и да се героите на твореца и каквото отношение да има към тях, той накрая ги обиква. Сервантес, който описа всички лудории на своя герой, накрая показа ясно своята любов към него и така насити атмосферата с нея, че ние, които четем тази „смешна“ история три столетия след Сервантеса, едва сдържаме сълзите си.
Рисунките на Бешков имат свой съкровен чар. Те са такива, че могат да бъдат представяни без никакво стеснение за най-високата оценка пред ония, които знаят какво е изкуство. Неговите хора, родени в изключителните мигове на творчеството, могат, както и самият той казваше, да идат „без паспорт в Париж“. Те са действително нашенски люде, но състоянието им е понятно за всички ценители на културата по всички географски дължини и ширини на планетата. Обичта си към отрудения и чист селски човек Бешков е показал в много рисунки. Лицата на тези селски люде показват кротост и нравствена чистота. Има образи в неговите скици, за които ние пожелаваме да ги има навсякъде като живи люде, да ги срещнем, за да насладим душата си с тяхната безизкуствена сърдечност.
Кога и защо Бешков се зае с карикатурата? Нека си спомним развитието на нашия обществен и политически живот и да се спрем макар и бегло при времето на вестник „Пладне“ и годините до септември 1944. Прогресивен гражданин, той е бил винаги с народа. Всички по-значителни амплитуди в обществеността са намирали в острото око и перо на художника своето неповторимо вярно отражение. Той не емигрираше от събитията. Улавяше ги и със собствената си мярка и мъдрост осмиваше ги, шегуваше се дори и с много опасни неща и понякога с алхимичната сила на добронамерения хумор помиряваше в съзнанието на читателя дори зли и заклети врагове. Бешков не се плъзгаше по събитията и често ги предвиждаше. Не само художническа убедителност имаше в неговите карикатури, но и загатване за нещо, което се сбъдваше. Със своите рисунки и карикатури той осмя мнозина, но никого не осъди.
Къде се крие тайната причина на този сравнително рано прекъснат живот на земята? Бих отговорил: в необикновено острия усет за всичко, което той ясно видя, разбра и преживя. Не бе лесно за неговия изтощен, пренебрегнат от самия себе си организъм и душевност, станали стрелка върху циферблата на българския бит, да понесе всички амплитуди.
Към всичко в живота – и в обикновените, и в трагичните неща, Бешков се отнасяше с насмешка. Ние с него бяхме защитници, повикани във въздушната защита. Тук нямам възможност да описвам всичко, което се случи в тази служба, а ще спомена само за срещата ми с него в неговия дом, където бе паднала бомба и бе продънила както тавана, така и пода на неговата стая. Тук се унищожиха доста оригинални и неповторими рисунки около защитата, но той не каза нищо за тях, а като се загледа в дупките на тавана и на пода, каза: „Тази бомба ме е търсила кой знае откога и като не ме е намерила вкъщи, пръснала се е от яд.“ „Илия – казах му аз, – отваря ти се голяма работа по ремонта след всичко това.“ „Не е толкова страшно – отвърна той. – Нали горният стопанин ще трябва да си поправи пода и горният – тавана? Щом си свършат ремонта, и моят ремонт свършва с това.“
Често, когато беседвах с него, мислех си за тайната на дарованието. То винаги ще се изяви. Ако Бешков не беше станал художник, непременно би бил гениален писател. В това бях сигурен. Сигурен съм и сега. Той можеше да разказва като рядък белетрист, а някои негови оригинални хрумвания и неговата рядка интуиция би го изявила като есеист от голям ранг. Ако не станеше писател, той щеше да бъде бележит музикант. Не само неговите дудуци и кавали, с които е занимавал компании и се е изявявал блестящо в ателието на скулптора Янко Павлов, но е учудвал и специалисти с чистото и топло изпълнение на Моцарт с флейта. Тогава можеше да се разбере с колко музика бе обогатена неговата душа.
* Със съкращения от есето на Томалевски за Илия Бешков
От: „През зеницата на есето“, Георги Томалевски, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1983 г.
* Илия БЕШКОВ, „Автопортрет“ (1957 г.); Художествена галерия „Илия Бешков“ Плевен
