На 18 юли, тази година, се навършиха 137 години от рождението на класика Елин Пелин. Истинското му име е Димитър Стоянов и е единадесетото дете в семейството на Йото Варджията. Роден е в Байлово, Софийско. Учи в родното си село, след това в София, Златица, Панагюрище и Сливен. Пише още от ученическите си години. Първите изяви са в сп. „Извор". Бил е издател, библиотекар, редактор, уредник на къщата-музей „Иван Вазов". Първата му книга излиза през 1904 г.

Elin Pelin

(Елин Пелин (1877-1949), снимка с автограф, вероятно края на 20-те години на ХХ век)

През октомври 1944 г., след комунистическия преврат, членът на БКП Станислав Вихров прави опит да убие Елин Пелин, но се припознава и вместо него ликвидира сатирика и бивш редактор на вестник „Българан" Борис Руменов. Пелин умира в бедност на 3 декември 1949 г.

Предлагаме ви няколко цитата от негови незабрави творби:

– Свет човек, свет човек – удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.
– Ами жени, жени срещаш ли? – решава се да попита изповедникът.
– Е, пък може ли без жени, брате? – усмихва се добродушно праведникът. – И то е божа работа.
– Кое? - попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.
– Това де, дето го рече, женските работи.
– Как божи работи?
– Е, така де, пак така си е.

„Чудак" – помисли отец Никодим.

– Тъй да си имал работа с жени отблизо... сношение?
– Па имал съм, брате.
– Навярно много рядко?
– А, не, честичко, честичко - каза с добродушна откровеност непознатият.
– Где намираш в планината жени?
– То жени сякъде ще намериш, като търсиш.

„Грешник – мисли си изповедникът и го гледа подозрително. – Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?"
Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.

– Как намираш жени в оная планинска пустиня?
– Някои сами идат.
– А други?
– Други ме викат по колибите.
– А-а...
– Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.
– Само две ли?
– Е, има още три четири.
– Това е грях – каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.
– Грях ли? – учуди се непознатият. – Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.
– Грях, голям, непростим – викна гневно свещеникът.
– Като е грях, тогава ще си вървя – все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.
– Не знам, не съм знаял - замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:
– Аз мъж ли съм?

– Да, мъж си, мъж си – троснато му отговори отец Никодим.
– Е, грешно ли е, че съм мъж?

Отец Никодим млъкна учудено.
Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.
Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:
– Ей, слушай, хей!

– Какво? - обърна се непознатият и се спря.
– Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там... Чу ли? Чу ли?

Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.
Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.
Кой знае – продума на себе си отец Никодим, като се свести. – Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите."  
От „Изповед"

На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, но без разкаяние, като се изповядваше пред стария изповедник в малката черква, каза му, че е сгрешила с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.
От „Жената със златния косъм"

Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт.
Мила родна картинка!
От „Мила родна картинка"

Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка...
Лазо се стресна и стана.
„Какво правя аз тук?" — помисли той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...
От „Косачи"

– То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата – гнила. 
От "Спасова могила"

Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.
От „Пророк"

Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си.
От „Пророк"

Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.
От „Гераците"

Тия работи не се харесваха на сподвижниците и една вечер, след беседата на скалите, на която Еникий бе дошел с китка здравец на ухото, игуменът му каза:
– Еникий, любовта ти към цветята е светско увлечение и затова е грешна. Цветята напомнят за любовта между мъж и жена. Самоотреченият, облечен в черно, трябва да бяга от подобни помишления.

Еникий погледна игумена с хубавите си очи и каза:
– Цветята са най-хубавите творения на бога. Той ги посея на земята за пример на красота и чистота.

– А песните, които пееш? - попита намръщено игуменът и впи изпитателен поглед върху младежа.
– Това са цветя, които растат в душата на човека по божие вдъхновение – венци от най-чисти думи. И птичките с песни славословят твореца всевивишни.
– Еникий, мислите ти са еретичини... Пази се от богохулство - рече игуменът и стана.

Монасите го последваха мълчаливо. Еникий остана върху скалите сам. Слънцето залязваше и долините на планината се изпълниха със сянка. Младият монах устреми замислен поглед надолу, гдето се простираше широкото поле и гдето в бедни селца живееха хора, и каза на себе си:
– Какво ли мислят тия там, които с труд изкарват хляба си?
При тия думи някой гръмко се изсмя в самотата. Тръпки побиха монаха. Тоя смях му се видя зъл и зловещ.

Като погледна, той видя на няколко крачки от себе си, че седи лукавият и люлее краката си над пропастта.
– Не си ли ти сатаната? - каза му Еникий строго.

– Позна ме - отговори рогатият.
– Познах те по мрачното лице и по смеха ти, който не прилича на човешкия, защото звучи като шум от търколени над пропастта камъни. Но защо дойде?
– Привлякоха ме мислите ти и дойдох да си поговорим.
– Аз не съм мислил за теб.
– Но мислиш като мен.
– Пази боже - каза младият момък и се прекръсти.
– Кръстът ти не ме плаши, защото видът ти ме привлича.
– Дошъл си, навярно, да ме изкушаваш?
– Дойдох да те питам нещо. За чие спасение се грижиш ти и братята ти от манастира? И защо бягате от хората?
– За да не се докоснем до злото, което ти внушаваш, отстранихме се в самота, за да очистим душите си и да ги подготвим за милостта на твореца.
– Вие се грижите само за себе си.
– Всеки трябва да мисли за своето собствено изкупление.
– Вие сте мои роби.
– Не, изкушителю, ние сме твои врази.
– Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще каже да си мой покорен слуга.
Сатаната се изсмя сухо и рязко и в очите му светнаха тържествующи искри.

Иди си! – каза Еникий и усети в душата си болка. – Иди си!

Но лукавият седеше, люлееше краката си и гледаше упорно и нахално младия монах.
Еникий се прекръсти три пъти, обърна се и почна да се спуща по стръмната пътека към манастира. И докато се скри, той чуваше зад гърба си ехидния смях на дявола, който приличаше на шум от камъни, търколени над пропаст. Еникий усети, че тая пропаст е неговата душа.
Той се прибра в килията си, моли се дълго и легна късно. Но спокойният сън, който му пращаха нощите досега, не дойде. Кошмарни мисли мъчеха младия, посветен богу момък. Той се мяташе в бялото си легло и една мисъл гризеше съвестта му:
„Наистина, кому служа аз? На бога ли? Той ме е създал човек, но по човешки ли му служа аз, както другите негови твари? На себе си ли? Ще приеме ли той душата, която се е отказала от всички подвизи, беди и радости, които той е създал за нея? Или наистина служа на изкушителя, който ме посети?"
На другия ден Еникий се яви пред братята блед, тъжен и с отчаян вид. Те го разпитваха какво му е, но той мълчеше. Тоя ден той забрави да полее цветята. А вечерта, когато излязоха на обичайната беседа над скалите, Еникий целуна ръка на игумена и му каза:
Братя, искам пред всички да се изповядам. Снощи тук на това място ме посети лукавият и беседвах с него.
Изненадани от думите на Еникия, братята почнаха да се кръстят. Игуменът го погледна уплашено.
– Какво говориш, чадо! Ти с ума ли си, или бълнуваш.

– Говоря самата истина, отче.
И с наведени очи Еникий разправи срещата си с дявола и приповтори разговора, който води с него. И когато свърши, отстрани се чу рязък студен смях и ледни тръпки полазиха монасите. Върху скалата на същото място, гдето беше го видял Еникий, седеше спокойно дяволът. Рогата му надвишаваха храстите, а краката му се клатеха над пропастта. Като спря нахалния си смях, той се обърна към монасите и каза:
Вие сте стари и непотребни на живота. Непотребните на живота са непотребни и на бога, и на мене... Но младият Еникий е мой. Тия думи вцепениха всички. Но Еникий скокна мъжествено, очите му се запалиха и той извика заканително:
– Лъжеш се, лукави. Аз няма да бъда твой слуга. Бог ще ми даде сила да те унищожа.
Поразени от чудото, монасите се върнаха в мълчание и слизайки по пътеката, кръстеха се непрестанно. На сутринта, когато огря слънцето, те видяха, че скалата, от която Еникий бутна дявола, бе опръскана с кръв, а под нея бяха поникнали странни бурени с нетърпима миризма.
Същия ден душата на Еникий се освободи от тежкия гнет, който преживя. Лицето му заруменя и очите му добиха пак чистотата на лазура небесен. Сърцето му повеселя. Той се накичи над ухото с пъстра китка, събра птичките и им пя. Полива цветята и разговаря високо с планинското ехо.
– Еникий – каза му игуменът, който с тъга следеше постъпките на младежа, – ти мислиш, че си унищожил дявола, но аз виждам, че той се е вселил в теб и ти угаждаш нему с деянията си.
Не, отче, душата ми е спокойна. Аз съм весел по божие повеление и по негово повеление искам да напусна подвизите в манастира, да се отдам на подвизи между хората. По колиби и по села живеят люде, бедни и богати, цял ден чоплят земята, страдат, умират и нямат никаква радост. На тях искам да ида да служа.
– Как ще им служиш ти, неопитний и неподготвений?

– Ще им свиря, ще им пея, ще им нося смях и радост. И като са лоши, ще станат добри, и като са добри, няма да станат лоши.
И още на другия ден Еникий закачи на гърдите си върху черното расо голямата китка от хубави планински цветя, взема пастирската си свирка, остави манастира и се спусна надолу към селата, гдето живееха хората.
От „Веселият монах"

Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.
От „Ангелинка"

Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.
От „Дядовата ръкавичка"

Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко... Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има... А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно... Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?
От "Кал"

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.
От „На браздата"

Източник: lira.bg
Снимка (заглавна): Кръгът „Развигор“ между 1921 и 1924 г.- Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов