Японска притча за смисъла на живота
В малък японски град на остров Окинава умирала млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да й помогне. Хората, добре я познавали, защото била съпруга на кмета. За нейното лечение били поканени най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал.
Един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление. Настъпило ранно утро, времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през годините. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-силно тя скърбяла, за това, че така несправедливо била наказана от съдбата. И изведнъж усетила, че тялото й става леко като перце.
В този миг, погълната от ново, непознато чувство, тя чула ясен и приятен глас, който я попитал:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, жената на кмета – бързо и някак сковано отвърнала тя.
– Аз не питам как се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „Коя си“?
– Аз съм учителка в училище – продължила неуверено жената.
– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?
Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото й било нужно. Тя чувствала това, но не знаела какво да отговори. Давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило й се, че е минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори. Покорно мълчала и чакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:
– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.
В този миг тялото й потръпнало и тя почувствала как топло одеяло завива замръзналата й снага, как сърцето й бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, дръпнала пердето и лицето й се озарило от яркото утринно слънце. Жената погледнала часовника - било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне деня си – пълен с грижи и глъчка. Облякла се, влязла в кухнята и започнала този нов ден, изпълнена със сили и живот.
Тя открила своя икигай – това, заради което всеки от нас идва на този свят, което дава сили и смисъл на живота ни. Това, което събужда любовта и ни дарява светлина. Това, без което се чувстваме опустошени и без което животът ни бавно гасне от неизлечима болест. Икигай – това, заради което се будим всяко утро.
Източник: Японска притча, преразказана от Красимира Димитрова, psy-casiopeia.com
Илюстрации: Yōshū (Hashimoto) Chikanobu (Japanese, 1838–1912), Metropolitan Museum of Art