„Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след смъртта им. Всеки ден, споменавайки починалите в своите молитви, ние ги вписваме в кръга на нашия живот.“ ~ Александър Ткаченко

(„Задушница“, 1890, Иван Мърквичка)

╫ Слово за Задушница

Да правиш помен за умрелите, може само когато вярваш, че те са живи. Тази парадоксална на пръв поглед, мисъл се потвърждава дори повече от обикновената човешка интуиция отколкото от църковното учение. „Всички ще идем там” - така звучи най-популяният израз за поменаване на умрелите. И трябва да се каже, че това е доста сериозно отношение - гледайки на чуждата смърт, да не забравяме за своята собствена.

Но има един много важен момент, който не се уточнява в този израз. А именно: къде е това „там”. Какво се намира зад тази черта, която е преминал умрелият и която рано или късно ще премине всеки от нас? Ако зад нея има само пустота, небитие и пълно унищожение на човешкото самосъзнание, тогава самата фраза „всички ще идем там” се лишава от всякакъв смисъл, защото в този случай няма и не може да има никакво „там”. Получава се така, че дори поменавайки нашите покойници с тази проста фраза, ние изповядваме своята вяра в три сериозни пункта:

~ биологическата смърт не унищожава човешката личност;

~ след смъртта, лишил се от тялото, човек попада в друг, неизвестен все още за нас, но напълно реален свят;

~ преходът в този свят е обективно неизбежен за всички хора, независимо от тяхното лично желание.

Когато наш близък е в болница, ние проявяваме своята любов към него, като го навестяваме, носим му книги, плодове, разказваме му последните новини и, прощавайки се, казваме, че утре обезателно ще дойдем пак при него. Но когато наш роднина умира, това винаги ни поставя в някаква задънена улица. Ние, разбира се, не сме започнали да го обичаме по-малко, горестта от раздялата даже е усилила нашето чувство и ни е помогнала да разберем колко скъп ни е този, когото смъртта ни е отнела. Но какво да правим по-нататък, как да изразим любовта си, какво да направим, че тя да достигне до любимия и да му помогне или да го зарадва там, където той се е оказал - не знаем. Ние просто нямаме представа за битието там - отвъд границата на земния живот, ние дори не можем да си представим какво става с човека след смъртта. А когато не ни достига личен опит, напълно разумно е да се обърнем за помощ там, където има подобен опит - да се обърнем към Църквата, която вече две хилядолетия поменава своите умрели и има много свидетелства за действеността на молитвеното поменаване на покойниците.

Оказва се, че любовта ни позволява да споделим с близките си най-главното - жизнената сила, самата възможност за битие. На този принцип Църквата основава необходимостта от възпоменаване на покойниците и възможността за изменение на посмъртната участ на тези, които обичаме и за които се молим. Да, душата след смъртта не може сама да се изменя. Но тя може да се измени благодарение усилията на тези, които са останали на земята и пазят паметта за нея. Работата е там, че Църквата - това не е просто формално обединение на хората, вярващи в Бога. В Църквата християните съставляват един организъм, в който състоянието на един орган определя как ще се чувстват и всички останали. Всички ние сме живи клетки на живото Тялото Христово. Апостол Павел е написал следното: „Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове”. Физическата смърт не откъсва човека от Тялото Христово. Но тези духовни болести, които човек не е доизлекувал приживе, сега са излечими само с усилията на целия организъм, той сам за себе си вече нищо не може да направи. Как може един човек да помогне духовно на друг, още повече на починал? Точно така, както в организма една клетка помага на друга, поразена от заболяване. За да сподави възпалителния процес в една част на тялото, организмът включва имунните процеси, които хвърлят всичките сили на организма на борба със заболяването. Здравите клетки вземат върху себе си допълнително натоварване, за да помогнат на болните.

Да помогне на болния, може само здравият. Това е главният принцип на духовната помощ. В това е същността на молитвите за другия човек, жив или мъртъв. За да помогнем на ближния, ние самите трябва да се заемем със своето духовно здраве, за да имаме възможност да го споделим с любимия човек. Да предположим, че нашият ближен е бил приживе гневлив, обичал е да злослови, пиянствал е и е чревоугодничeл. Значи, ние трябва да се научим да се въздържаме от гняв, да удържаме своя език от зли думи, да съблюдаваме постите, да раздаваме милостиня и т.н. Просто казано, трябва ние самите да започнем да живеем по християнски и с това да получим възможност да споделяме този живот с нашите покойници чрез молитвата. Любовта се реализира в жертвата. И ако нашето възпоменание бъде основано на такава християнска самоотверженост, то ще стане за душата на умрелия човек това съприкосновение на любовта, което е способно да влее в него част от нашия живот в Христа.

Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след смъртта им. Всеки ден, споменавайки починалите в своите утренни и вечерни молитви, ние ги вписваме в кръга на нашия живот. Както, ако те са заминали в далечен край и ние просто отдавна не сме ги виждали. Но при това ние се надяваме, ние много вярваме, че някога обезателно ще се срещнем с тези, които така обичаме, и които така ни обичат. Защото Бог обича всички нас.

Автор: Александър Ткаченко
(*Александър Ткаченко е украински психолог, педагог, публицист и автор на редица детски книжки. От 2005 г. е сътрудник на православното списание „Фома“. През 2017 г. е номиниран за Патриаршеската литературна награда.)
Източник: pravmladeji.org
Картина: „Задушница“, 1890, Иван Мърквичка, bg.wikipedia.org