„Да, правдата възтържествува, но Търпелан, за съжаление, не беше вече жив. Не изтърпя, горкият, теглилата и умря, без да дочака Истината.“
Да си твърде търпелив, оказва се е фатална добродетел. За закъснялата Истина и злощастната съдба на Търпелан, с една мъдра приказка, написана през 1956 г.
(Светослав Минков, 1934)
Много се е говорило за Истината и Лъжата, но това, разбира се, не пречи да разкажем и ние една приказка за тях.
Веднъж Лъжата намисли да погуби един човек, а Истината реши да го спаси.
Но нека кажем най-напред кой беше тоя човек. Той по нищо не се различаваше от другите хора, само беше много търпелив и затова го наричаха Търпелан.
И тъй, тръгна Лъжата през гори и планини и де кого срещнеше из пътя, пошепваше му на ухото разни измислици за Търпелан. Скоро тя стигна и в самия град, където живееше Търпелан, и с още по-голямо усърдие започна да одумва и дори направо да клевети невинния човек. От сутрин до вечер Лъжата сновеше из градските улици и площади, влизаше в къщите, сядаше край чуждите трапези и каквато си беше бъбрица – с оня ми ти дълъг нос, с ония ми ти оцъклени змийски очи, – караше всички да я зяпат и да я слушат с любопитство.
Лека-полека хората се увлякоха от измислиците на незнайната одумвачка и не само повярваха нейните клевети и хули, но сами започнаха да съчиняват нови измислици. И разнесе се всякаква мълва за Търпелан. Търпелан бил измамник. Търпелан бил крадец. Търпелан бил убиец. С една дума – Търпелан не бил човек, а страшилище невиждано, чудовище опасно.
Хилядоустата мълва стигна и до ушите на царя и той се намръщи и рече:
– Ще има да му пати главата на тоя злодей!
А Търпелан слушаше спокойно всички злословия и нападки, защото, както казахме, беше търпелив човек и знаеше, че рано или късно Истината ще победи и ще докаже неговата невинност.
И, разбира се, Истината не стоеше със скръстени ръце. Както винаги, така и сега тя вървеше подир Лъжата и събираше удостоверения, свидетелства и доказателства, за да обори несправедливите обвинения срещу Търпелан. Но тая работа не беше лека, тъй като Истината трябваше да обикаля много учреждения и да разговаря с много хора, а знае се, че малцина са ония, които имат смелостта да помогнат на оклеветения човек, щом и царят е против него. Затова и Истината се движеше бавничко към града на Търпелан.
А в това време Лъжата продължаваше да клевети нещастния човек и вече бе успяла да го опозори дотолкова, че хората бягаха от него като от чумав. Дори най-близките му приятели престанаха да го поздравяват, правеха се, че не го виждат, и подмятаха зад гърба му всякакви небивалици. И заредиха се една след друга неволите и злочестините.
Търпелан остана без работа, без хляб и без подслон и никой не искаше да му протегне ръка за помощ. Отвсякъде нахокван и гонен, той скиташе като бездомно псе из улиците и замръкваше гладен в покрайнините на града. Но Търпелан понасяше твърдо изпитанията и вярваше, че Истината ще възтържествува.
– Защо не накажеш злодея? – съскаше Лъжата в ушите на царя.
И царят се разгневи и заповяда да изправят Търпелан пред съд.
Наредиха се съдиите в полукръг и започнаха да съдят Търпелан. Както и трябваше да се очаква, главен свидетел беше Лъжата. Тя загреба с пълни шепи най-тежките грехове и престъпления, каквито съществуват по света и ги струпа върху главата на подсъдимия. Намериха се и други свидетели, които потвърдиха думите на клеветницата и добавиха, че са видели с очите си всички извършени злодеяния. И съдиите заклатиха премъдрите си глави и отсъдиха: да се хвърли Търпелан в тъмницата!
И Търпелан бе хвърлен в тъмницата, в една влажна дупка с малко решетесто прозорче на каменната стена. И заживя осъденият като отшелник. По цял ден седеше свит до прозорчето и гледаше през решетката далечното синьо небе, по което плуваха белите кервани на облаците. И дните се точеха също като тия облаци и потъваха в глъбините на времето. Състари се затворникът и косата му побеля от мъка, но дълбоко в душата му все още мъждукаше надеждата, че Истината ще дойде и ще му върне свободата.
А къде се губеше Истината и защо не се явяваше да спаси Търпелан? Дали тя не бе го оставила на волята на съдбата и не си спомняше вече за него? Не, Истината не бе забравила Търпелан, но нейният път бе осеян с тръне и многобройни бяха премеждията, през които тя трябваше да мине.
Не се знае колко време бе изтекло, но един ден най-сетне Истината се яви в града на Търпелан с голяма торба през рамо. Тя беше потънала в прах и от нозете й капеше кръв. Имаше нещо страдалческо в хубавото й лице, очите й гледаха уморено и тъжно.
Наизлязоха хората от къщите и затичаха към просторния градски площад да видят необикновената гостенка.
И тогава пред насъбрания народ Истината разказа, че всички грехове и злодеяния на Търпелан са измислени от Лъжата, която е искала да погуби един невинен човек. И като разказа това, далечната пътница сне торбата от рамото си и изтърси на земята цяла грамада удостоверения, свидетелства и доказателства, които тя бе събирала грижливо за защита на Търпелан. И народът разбра, че е бил измамен от Лъжата и че не е имало никакво страшилище невиждано и никакво чудовище опасно. И царят и съдиите се почесаха по носа и не посмяха да кажат нищо, защото се уплашиха от гнева народен. И Лъжата също се уплаши и избяга в горите тилилейски и никой повече не я видя. А тия, които най-много хулеха и клеветяха Търпелан, сега започнаха най-високо да викат, че той е невинен.
Да, правдата възтържествува, но Търпелан, за съжаление, не беше вече жив. Не изтърпя, горкият, теглилата и умря, без да дочака Истината.
А Истината, нека си признаем, дойде много късно. Много време бе загубила тя, докато напълни торбата си с тия пусти-опустели удостоверения, свидетелства и доказателства за невинността на Търпелан.
1956 г.
„Приказка за лъжата“, Светослав Минков, публикувана за пръв път във в. „Литературен фронт“, бр. 7, февруари 1962 г.
Снимка: Светослав Минков, 1934; Държател: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, dictionarylit-bg.eu
