„Пасха - това не е спомняне за отминали събития. Това е действителна среща - в радост и щастие - с Този, в Когото нашето сърце отдавна е разпознало и срещнало живота и светлината.“ ~ Прот. Александър ШМЕМАН
(Триптих „Воскресение Христа“ (1922), худ. Михаил Васильевич Несторов)
† За живата радост от Възкресението
В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхална радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който - съгласно евангелския разказ - е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно” (Йоан 20:1), при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?”. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе! Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка” и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба” (из Похвално слово за Пасха на св. Йоан Златоуст), когато смъртта остава - въпреки цялата житейска суета - единствената абсолютна земна достоверност… Нима Пасха - тази светла нощ, това ликуване - е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което - рано или късно - ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност? Какво да отговорим на всичко това?
Изглежда първият приблизителен отговор би могъл да бъде такъв: не е възможно всичко това да е било просто измислица! Не е възможно толкова много вяра, толкова много радост, толкова много светлина - ето вече почти две хиляди години - да са били само бягство, само мираж. Нима миражът може да продължава столетия? Разбира се, този отговор е сериозен, но още не е окончателен. И трябва направо да кажем, че окончателен, общозадължителен отговор - такъв, който да може да бъде отпечатан във вид на научно обяснение на пасхалната вяра - няма. Тук всеки може да свидетелства само за своя собствен и жив опит, тук всеки може да говори само за себе си. В живия и личен опит, когато ние се вглеждаме и замисляме върху него, изведнъж откриваме онова, върху което се гради всичко останало и което неочаквано осветява всичко с такава ослепителна светлина, пред която действително - подобно на восък пред лицето на огъня (Михей 1:4) - се топят всички съмнения и въпроси.
Що за опит е това обаче? Него аз не мога да го опиша и определя по никакъв друг начин освен като опит от живия Христос. Аз вярвам в Христос не защото веднъж годишно, при това от най-ранните ми години, ми е дадено да съм участник в пасхалното тържество, а Пасхата е възможна, защото тази единствена нощ се изпълва със светлина и с радост и защото с такава победна сила звучи приветствието „Христос воскресе!”, понеже самата ми вяра се е родила от опита за живия Христос. Как и кога се е родила тя ли? Не знам, не помня. Знам само, че всеки път, когато отварям Евангелието и чета за Него, когато чета Неговите думи и Неговото учение, аз мислено, от цялото си сърце и естество казвам същото, което са казали и изпратените да арестуват Христос и върнали се без да са Го арестували фарисеи: „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек!” (Йоан 7:46). Така че първото, което аз зная, е това, че учението на Христос е живо и че няма нищо в света, което да би могло да се сравни с него. То обаче е учение за Него, за вечния живот и победата над смъртта, за побеждаващата смъртта и преодоляващата смъртта любов. И аз дори знам, че в живота, в който всичко изглежда така трудно и делнично, единственото, което никога не се изменя и никога не ме оставя, е ето това вътрешно съзнание, че Христос е с мен. „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас” (Йоан 14:18). И ето че Той идва и ни дава да Го почувстваме. В молитвата, в този трепет на душата, в непонятната, но така жива радост, в тайнственото, но при все това несъмнено Негово присъствие в храма по време на богослужението, в тайнствата - през цялото време расте този жив опит, това знание, тази очевидност: Христос е тук, изпълнили са се думите Му, че който Го обича, Той с него и ще пребъде - „и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим” (Йоан 14:23). В радости и в печал, сред тълпата или в самота това е несъмнеността на Неговото присъствие, това е силата на Неговите думи, това е радостта от вярата в Него. Ето го единствения отговор, единственото доказателство: „защо търсите Живия между мъртвите, защо оплаквате Нетленния в тлението?” (из пасхалните стихири, гл. 5. Първата половина от цитата е заета от Лука 24:5). И затова цялото християнство не е нищо друго освен ново и ново преживяване на вярата - въплъщаване на вярата в образи, в слова, в звуци, в цветове. За невярващия тя наистина може да изглежда мираж. Той слуша само думите и гледа само непонятни за него церемонии. И си ги обяснява от позицията на външен наблюдател. За вярващия обаче всичко свети отвътре - не като доказателство за неговата вяра, а като резултат от нея, като неин живот в света, в душата, в историята. Затова за нас е действителен, жив и съвременен Велики петък - неговите мрак и печал, затова ние можем да плачем при кръста и да преживяваме всичко онова, което се е случило тогава, в деня на тържеството на злото, на измяната, на страхливостта и предателството. Затова ние можем да съзерцаваме с трепет и надежда живоносния гроб на Велика събота, затова можем всяка година да празнуваме Пасха. Защото Пасха - това не е спомняне за отминали събития. Това е действителна среща - в радост и щастие - с Този, в Когото нашето сърце отдавна е разпознало и срещнало живота и светлината, с която свети всяка светлина. Пасхалната нощ е свидетелство за това, че Христос е жив и че е с нас и че ние сме живи с Него. Цялата тя е призив да видим в света и в живота зарите на тайнствения ден на Царството на светлината. „Днес пролетта благоухае и новото творение ликува…” (Ексапостиларий на утринната на Томина неделя) - така пее Църквата и ликува - във вярата, в любовта и в надеждата: „Денят на Възкресението е, да се просветим от тържеството и един другиго да прегърнем. Да кажем: братя! И на тези, които ни ненавиждат, да простим всичко заради Възкресението. И да възкликнем така: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта потъпка и на тия, които са в гробовете, живот дарува!” (Слава на пасхалните стихири, заимствана от Слово за Пасха на св. Григорий Богослов).
Христос воскресе!
Из: „Неделни проповеди и беседи”, Протойерей Александър Шмеман; изд. Фондация „Комунитас”, 2012 г.
Снимка: Отец Александр Шмеман (1921-1983); pravmir.ru
*Триптих „Воскресение Христа“ (1922), худ. Михаил Васильевич Несторов
