21 ноември - Въведение Богородично, Ден на християнското семейство и християнската младеж
(Православна икона (XVII-XVIII век), изобразяваща Въведение Богородично; Национален музей на изящните изкуства, Валета, Малта)
† Слово за празника
Ставрофорен иконом Николай Коцев, Храм „Св. Седмочисленици“, София (2014)
В годините преди да настъпи благодатното месиянско време, в Палестина живеели благочестивите съпрузи Йоаким и Анна. Те в преклонна възраст измолили от Бога своята рожба Мария и от благодарност обещали да Му я посветят. Ето защо, когато Мария навършила 3-годишна възраст, тя била доведена от родителите си в Йерусалимския храм, където те, изпълнявайки обета си, я оставили в ръцете на първосвещеника Захарий, за да се възпитава и расте телом и духом в дома Господен.
На пръв поглед това е един битов юдейски семеен празник във връзка с дадения обет. По-късно Църквата Христова взема повод от конкретното библейско събитие, за да учреди и даде съдържание на големия празник Въведение Богородично. И ние виждаме, че от тази случка в Соломоновия храм започва осъществяването на великата тайна, скрита от вековете и родовете, при която се явява силата на Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Тази истина е разкрита в тропара на празника, където химнописецът казва:
„Днес е начало на Божието благоволение и проповядване на спасението на човеците; Дева тържествено се явява в Божия храм и предизвестява на всички Христа; към нея нека и ние велегласно да възпеем: Радвай се, изпълнение на Създателевото промишление”.
Преданието говори, че малката Мария се възпитавала в Йерусалимския храм в любов към Бога, пребъдвала в молитва и послушание, изучавала словото Божие, занимавала се с ръкоделие и така се подготвяла за онзи съдбовен момент, когато, получавайки благата вест от небето, че е определена да стане майка и вместилище на Невместимия, смирено да каже: „Ето рабинята Господня! Нека ми бъде според думата ти”!
Така св. Дева става пример за подражание на християните, които от малки в близост до Божия храм трябва да черпят сили за благочестив и добродетелен живот. Със своето битие св. Богородица показва как трябва да живее християнинът и особено, каква трябва да бъде майката в рамките на християнското семейство. Ето защо Църквата е отредила празникът „Въведение Богородично” да се тачи като ден на християнското семейство и на православната младеж.
Семейството поначало е онази интимна форма, на която човек най-напред и по най-естествен начин става член. Тук всеки получава своята битийност и започва своето физическо и духовно развитие. В християнското семейство, като в малък свят, се поражда за първи път стремежът на човека към Бога и се оформят връзките му в рамките на човешкото общество. Тук, като в малка църква детето приема св. Кръщение и като християнин получава основополагащи насоки за религиозно-нравствено развитие. По този начин християнското семейство се явява като извор на живот за човека и обществото в лоното на Христовата църква.
Поначало християнското семейство трябва да служи на духовни цели - да допринася за духовно-нравствения растеж на личността. Християнството по своята същност е религия на идеалното семейство. То схваща човешкото общество като голямо семейство с един Божествен баща, където отделните човеци трябва да живеят като братя помежду си. Християнството се стреми в борбата си със злото да приобщи всички хора като в голямо семейство, чрез раждането в Бога. Всеки, който иска да влезе в този нов живот, трябва да придобие чистотата и невинността на малкото дете, трябва да познава своя Отец и да обича своите братя. По тоя начин семейството в християнството е разсадник на християнски живот и светилище, където най-добре се пазят вярата и нравствеността.
В семейното огнище родителите християни са най-добрите и незаменими възпитатели на своите чеда. В това отношение те могат да направят почти всичко, и тяхната роля, сравнена дори с тази на училището, е по-важна, защото е по-интимна и проникната с чувство на взаимна любов и респект, защото започва много по-рано и трае много по-дълго.
Доколко християнското семейство ще отговори на високото си предназначение и ще изпълни задачите, поставени му от Твореца, Църквата и обществото, това в голяма степен зависи от майката. Наистина, главата на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя с топлина и възвишена християнска любов създава онази неповторима семейна атмосфера, в която родители и деца щастливо живеят и успешно се трудят.
Постиженията на майката в християнското семейство се обуславят до голяма степен от нейните религиозно-нравствени качества. Когато са налице тези качества, тя при всички обстоятелства на живота като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това семейство за нея е Божи дар на земята, и тя с всички сили се стреми да го съхрани, като запази неговото единство и цялост.
Християнката е майка на своите деца в две отношения. От една страна, тя ги ражда за този свят, а от друга, ги подготвя за вечен живот. Грижите за децата приема като приятно и естествено задължение, което поставя пред задължението да се грижи за себе си. Поради това тя винаги е готова на лишения и жертви заради децата си. Радостта на децата са и нейна радост, техните страдания тя преживява като свои страдания и майчиното й сърце винаги е готово за всеотдайна помощ и закрила.
Колкото повече грижи полага майката за децата си, толкова по-силно се затвърдява в детската душа естественото усещане, че никой на земята не им е така близък и никой не им желае повече добро от нея.
Поради голямото доверие, което съществува у децата към майката, тя има възможност да упражнява въздействие над тях дори и тогава, когато те, вследствие на породил се стремеж към самостоятелност, трудно приемат наставления от други хора. А такива стремежи се зараждат. Децата неусетно растат. От малки момченца и момиченца те навлизат в юношеска възраст и бързат по пътя на своята зрелост.
Тези деца са цветът на християнското семейство и на цялото общество. На тях се възлагат надеждите ни, защото те са творците на утрешния ден. В далечината този ден ни се вижда като красив блян и ние силно се стремим към него, но назад ни дърпа бремето на изминалите време - едно време, което не беше благоприятно за нормалното осъществяване на църковната мисия и за правилното възпитание на нашата младеж.
Цели поколения растяха, без да чуват спасителния Христов зов, далече от заслона на родната ни Църква. В много християнски семейства имаше раздвоение между млади и възрастни и беше нарушено единството на любовта. Негативните последици на това тежко духовно наследство, за съжаление, най-силно се чувства при младия човек. Рухнаха кумирите на вчерашния ден и се установи една празнота, която чужди настървено се хвърлиха да попълват, защото религията е неотменима потребност на човешката природа.
А ние се оказахме незащитени и неподготвени да дадем необходимия отпор и се започна едно лутане в търсене на истинското познание, но вихърът на информацията е толкова многолик, че трудно се налучква правилният път, и съмнението се усилва. А това съмнение къса съществуващите връзки с живия Бог, с вечното Битие. И се получава нерадостната картина на отчуждението - човек стои самичък в света, заобиколен от други, които също са сами.
В това състояние той постоянно се бори със себе си, но не удържа победа, защото преминава от заблуждение към заблуждение. Той постоянно греши в това, че иска да види невидимото. Иска да знае по земному и по човешки небесното и божественото, а това е път, който не водим към Христа, път, който руши ценностната система на Неговата църква и погубва безценната човешка душа.
Налага ни се, като чеда на Православната църква да покажем, че тя както в миналото, така и сега е проверен източник на нашето личностно и народно благополучие и щастие. Убедени в истината на нашата вяра и в спасението, проповядвано от светата ни Църква, ние трябва, чрез примера на своя живот, да приведем нашата младеж, чеда на нашия народ, при нозете на Христа.
Християнинът като градинар на духа е длъжен грижливо да подготви почвата - младите души, в които до посее семето Божие. Длъжни сме грижливо и бдително да изкореняваме духовните плевели, които възпират израстването и узряването на добрия плод - евангелските добродетели.
Личност, приела и съхранила от младини семето на словото Божие, винаги притежава необходимите сили за противодействие на злото в себе си и около себе си. Личност, която от ранно детство расте и крепне под ръководството на Църквата Христова, не познава унинието и отчаянието.
На що дължим духовното си възраждане и националното си освобождение? В много голяма степен на млади хора, които здраво са присъствали в лоното на светото Православие, за да бъдат разсадници на просвета и народностно самосъзнание. Така се закалява волята в плодоносни човешки добродетели, които по същество са християнски добродетели.
Църквите и манастирите бяха онези средища, които подготвиха будната българска младеж за жертвено служение, породено от любов към родна Църква и бащино огнище.
И днес нашата младеж търси да види в лицето на своите родители, учители, духовни и народни водачи пример за достойно подражание, търси да открие идеала, към който да устреми своите сили и дарувания за благото на Църква и народ.
А този идеал е Христос. При него трябва да приведем младежта, това е преди всичко върховен дълг на християнското семейство. Днешният ден – въвеждане на светата Дева в храма Господен – е избран, за да ни напомня за този наш дълг. По примера на светите Йоаким и Анна да отведем нашите деца в Божия храм, където те ще се срещнат с Христа Спасителя. С християнския си живот и благочестие и с примери от стародавните дни да им сочим винаги Него за идеал. Само така християнинът може да изпълни своя дълг към семейство, чеда, Църква и родина.
Амин.
*Ставрофорен иконом Николай Коцев (със съкращения), Енорийски лист на храм „Св. Седмочисленици“, гр. София, 2014 г.
Източник: globalorthodoxy.com
*Православна икона (XVII-XVIII век), изобразяваща Въведение Богородично; Национален музей на изящните изкуства, Валета, Малта; bg.wikipedia.org
