“Учителят е само служител на природата.” ~ Г.С.Скоровода
Михаил Шчетинин е педагог-новатор създал училище от нов тип, в което отношението към децата е като отношение към възрастен; в което децата сами проектират, изграждат и ремонтират сградата на училището си; в което уроците се "учат" в групи, съставени от различни по възраст ученици; в което трудните материи се редуват по специфичен начин с игри, разходки, танци, труд или пеене. Училище, в което децата от 1-ви до 8-ми клас до едно ходят с удоволствие. Училище, чиито възпитаници са едновременно най-добрите по математика и по баскетбол, по литературно съчинение и пеене. Училище, каквото повечето любящи родители търсят за своите деца. За около три години Шчетинин и неговите ученици успяват да постигнат изумителни академични резултати. Но те не са добре дошли за тогавашната комунистическа власт - училището затваря врати, а методологията на Шчетинин е забранена. Но не и забравена. В своята книга "Да обхванеш необятното. Записки на педагога" той пише за пътя на промените, размишлява върху същината на учителската професия и дава ярки примери за ползите от различния подход и обучение, които прилага. Следващият текст на Михаил Шчетинин е част от впечатляващата му книга, а ние го споделяме благодарение на превода на Павел Лазаров и сайта probujdane.com.
Учителската задача
Неведнъж съм се питал каква е причината грамотни, добре познаващи предметите си учители, да не могат да работят добре с децата. Такива колеги влизат в час, поправят грешки и пропуски, помагат на децата в работата им, но на другия ден се сблъскват отново със същите проблеми. Започват да нервничат, изпускат се, крещят; помагат и съветват отново, но тази картина се повтаря ли повтаря. Такива педагози са истинско мъчение за тях самите и за всички останали в училището.
Ето какво беше написал на страниците на в. "Комсомолская правда" един млад учител, относно правото си да бъде естествен в час: "Възможно е. Понякога преминавам границата и в моя речник се промъкват и не съвсем учителски думички, но в детската аудитория понякога наистина се налага да бъдеш клоун … В час, както и в живота, трябва да бъдеш искрен и жив…". Така е! Но преди всичко трябва да се погрижиш да има какво да изразиш искрено, естествено и живо. Ако моят колега имаше по-чувствителна душа, той по-рядко щеше да "преминава отвъд границата" и нямаше да допуска така лесно "неучителските" думички в речника си.
Казваме, че животът е борба и че педагогът е този, който въвежда детето в живота, следователно педагогът въвежда детето в борбата. Основният въпрос тук е "В борба с какво и срещу кого?". Ако педагогът няма ясна представа за това, няма да го спасят нито активността му, нито неподправеността му. Ако си учител, разполагащ с подходящи инструменти, да направиш урока си интересен е задължително. Отличното познаване на материята е също задължително, но не и достатъчно. Ще рече че да познаваш чудесно материята си и да правиш уроците си интересни, не стига, за да бъдеш добър педагог. Без знания и майсторство не бива дори да пристъпваш училищния праг! (Неграмотните учители - за съжаление има и такива - изобщо не ги разглеждаме!) Дори и да водиш добре часовете си, ако страниш от живота, ако борбата за преустройството на живота и света ти е чужда, това означава, че изпълняваш лошо учителския си дълг да извайваш личността на ученика.
Смисълът на живота
Ти си мой ученик, аз съм твой учител, хайде да помислим заедно защо сме се родили ние с теб, защо живеем на тази земя, защо сме се срещнали аз и ти.
Много е важно първо да намерим отговорите на тези въпроси за самите себе си. Чак след това можем да си позволим да ги разясняваме ярко и аргументирано на децата. Но за проясняването на картината на живота, за намирането на нашата роля в нея са необходими не общи приказки, ами изстрадани, идващи от сърцето думи. Ние все още сме в търсене на тези думи и на тези отговори. Осмисляме всичко наоколо, напъваме паметта си, вглеждаме се в съдбите на онези, които не са сред нас. Търсим ги в дърветата и цветята, в морето, в звездите и в птиците. В поезията. Да, в поезията на живота! С достигането до нейните дълбини и до нейната истина, започваме да разбираме себе си и другите. Започваме също да разбираме какво се крие зад думите че "нищо на земята не преминава безследно". И идва изгарящото чувство за неразривната ти свързаност с всичко съществуващо на земята: ако настъпиш цвете или счупиш клонче, ще усетиш как губиш нещо вътре в душата си; причинената другиму болка, приемаш като удар към самия себе си. В живота е свързано ВСИЧКО! Докосването ти до едно нещо се отразява мигновено на друго. Учителю, нека отношението ни към природата и към другите да бъде както като към частици от цялото, като към равностойни части на вечността! Помни, учителю, напътствието на Гьоте: "При изучаването на природата вие сте длъжни, да възприемате винаги единичното като всеобщо! Няма нищо вътре, няма нищо вън, защото това, което е вътре, това е и вън. Така че схващайте незабавно тази Света тайна.”
Който се замисля над смисъла на живота, който не се уморява да си задава въпросите "какво съм аз?", "каква е мисията ми тук?", той рано или късно започва да разбира, че егоистът, който живее единствено за себе си, убива своето аз. Психиката на един егоист е безвъзвратно поразена от страхове и озлобление, които разрушават необратимо физическото, умственото и духовно здраве. Само този, който живее за хората, който им отдава най-доброто от себе си, който се стреми да утвърждава доброто и красотата в живота, познава истинското човешко щастие. В това е мъдрата диалектика на отношенията между наше и мое.
Стабилните специалисти
Случи ми се да участвам в дискусия по темата "Какъв трябва да бъде учителят днес". Развълнува ме позицията на един известен критик, който разгорещен от полемиката, страстно доказваше, че в училището трябвало да има определен процент педагози-новатори и определен процент просто "стабилни специалисти" – такива, които били способни да дадат "необходимия минимум знания". "Слезте на земята - призоваваше той. – Ако назначите три милиона гениални новатори в училищата, те така ще ги преобърнат, че няма да можете да им съберете краищата … Най-добре е отначало да помислете, на какъв процент от учениците, според природата им, е нужен учител-новатор, и на какъв просто здрав специалист …"
Отдавна съм забелязал, че обичат да делят децата на "силни" и "слаби" онези хора, които по правило са "случайни" в училището. Техният идеал е училището без деца с тяхната живост, неуморимост, неповторимост. Веднъж слушах, как една учителка, след нападки по адрес на нямащите слух, хвалеше един ученик: „Той е добро момче, много рядко ще се възпротиви. Седи си мирно в час и си мълчи…”. Тази учителка е един „стабилен специалист”, познаващ своя предмет. В нейните часове е тишина … Гробна. Повечето деца знаят учебника "от - до". Обича, както сама си признава, да "вселява страх". Тя има отработен с годините арсенал за психологически натиск, или по-скоро репресия. Тя слуша единствено себе си и се наслаждава на властта си. Не понася възражения и не ще се потруди никога да се настрои на някаква друга вълна. "Най-важното е да ме разбират. Това е главното." Инспекторите я сочат за пример: "Работяга… Звезди от небето не сваля, но от работата си разбира, затова и децата й са с добър успех". А предметът й се удаваше трудно на учениците, защото не обичаха тази, която го преподаваше. Чувството на антипатия към наставника неминуемо се отразява на отношението към неговия предмет. А ако този предмет го изучават не един ден, ами с години? А ако симпатия не предизвиква нито един учител? Не е трудно да си представим последствията от такова обучение. Познанието - това е преди всичко общуване на учителя и ученика и на учениците помежду им. Стремежът за общуване заема значително, понякога водещо, място сред мотивите за съвместна практическа дейност. Удовлетворяването на тази потребност е свързано с чувството на радост.
Живителният извор на мъдростта
За какво продуктивно общуване може да става въпрос, ако за учителя добър ученик е този, който „не гъква”? Насилствено натиканите знания са един мъртъв товар. Те никога няма да станат живителния извор на мъдростта. "За външния порядък, за външно добрите маниери, за показната дресировка е необходима единствено твърда ръка и многочислени забрани - пише Януш Корчак. - Колкото по-оскъдно е духовното ниво на „педагога”, колкото по-безцветен е нравствения му облик, толкова по-голяма е грижата за собствените му покой и удобства, толкова повече са забраните и заповедите, продиктувани от подправената грижа за детето". Едва ли ще поискаме да натрапим такъв "специалист" на нашите деца. А той все още не е рядкост в училище. Не е рядкост, защото неговата дейност се оценява само по нивото на знания на учениците. На мнение съм, че има случаи, в които самата същност на учението е разбрана грешно в учителските среди. Признавайки, че главния труд на ученика е ученето, ние не го учим на този труд, ами се грижим само за това да му дадем определено количество знания по основните науки. Придобиването на знания обаче не е самоцел, а средство. Или с други думи, то е едно от важните средства в образованието и развитието на личността наред с трудовото, физическото и естетическото възпитание.
Връщайки са на въпроса какви качества трябва да притежава учителят, ето едно от основните - честността. "Да живееш честно - казва Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и отново да започваш, и отново да зарежеш, и вечно да се бориш и да се луташ." Това е! Вечно да се бориш и да се луташ е нашата учителска съдба. Противопоказни са всякаква мекушавост или самодоволство. Ако ние вложим грижата за детето, грижата за развитието на неговите духовни и физически заложби, в основата на всичките си педагогически постройки. Ако ние вярваме на ученика при всякакви, дори безнадеждни, обстоятелства, ще успеем да го водим по пътя към успеха. Ако бъдем честни пред своя народ. Ако всяка стъпка, дума, действие, възглед, усмивка, съобразяваме с целта на възпитанието.
Ако се ръководим от нея в нашата съвместна (заедно с ученика) дейност, нашият педагогически талант не ще пресъхне, а напротив, ще укрепва и ще се усъвършенства постоянно. И изведнъж ще ни осени онази удивително проста, но изключително важна истина, че за да си умел водач, трябва първо да си повел себе си неуморно по своя път към собствените си "върхове".
Децата са главните ни съратници в работата над всяко човешко аз, включително над онова на самия педагог. Те не са възпитаници, те са сподвижници. Аз съм за диалог с децата като с равни. Аз съм за издигане на авторитета на доброто и на честта, независимо от длъжностите и формалното образование. Целият ми педагогически живот ме е убеждавал многократно, че бързото и стремително израстване на колектива е възможно само при демократични отношения. И че трудностите могат да се превърнат в благотворен стимулатор на растежа, когато търсенето на пътищата за преодоляването им е съвместна грижа. Колективът започва с мечтата, със значимата за всекиго цел, в която всеки разпознава своя личен интерес или нужда. Най-краткият път до моето, до личното, преминава задължително през осъзнаването на нашето. През искреното уважение към другите.
* Със съкращения от probujdane.com
Снимки: galaxiengesundheitsrat.de, 1000petals.wordpress.com
Картина: Die Dorfschule von 1848, Albert Anker