„Те са живата илюстрация на присъщия за всеки човек конфликт между стремежа към принадлежност и необходимостта от самостоятелност.“ ~ Йеспер ЮЛ, „Изкуството да казваш „Не“
(Aline Gauguin and one of her brothers, c.1883 by Paul Gauguin)
♥ Автономните деца
Съществува една група деца, за които е особено важно да знаят, че могат да кажат „не“, преди да си позволят да кажат „да“. Аз ги наричам „автономни деца“, защото още от раждането си те поставят много по-ясни лични граници от останалите. На тях нищо им няма - те просто са по-различни от повечето деца, които обичат да се чувстват едно цяло с родителите си и доброволно се отказват от собствените си граници в замяна на усещането за топлина, грижа и всеотдайност.
Честно, но не винаги, тези деца се разпознават още от раждането по това, че лицата и телата им изглеждат по-„завършени“. Няма я типичната за бебетата пухкавина, мускулите са по-ясно изразени и често в двигателно отношение тези деца са много по-напред от връстниците си. В поведенческо отношение се познават по това, че са напълно невъзприемчиви към обичайните изрази на грижа и насоки от страна на възрастните. „Алергични“ са към телесни контакти, които не са по тяхна собствена инициатива и се отвращават от всяко действие на възрастните, което не е 100% автентично, и особено от педагогически манипулации. Някои от тях проявяват тези особености най-вече у дома, но други са такива и в детската градина и в училище.
За родителите общуването с тези деца е изтощително, защото постоянно имат чувството, че не се справят или че обичта им е нежелана. Една майка, с която се запознах, когато дъщеря й беше на осем години, през сълзи ми сподели следното:
- Отгледала съм още три деца без проблеми, но нея просто имам чувството, че не мога да я обичам. Не, аз я обичам, но сякаш тя няма нужда от мен и любовта ми както другите ми деца. Не иска да я завиваме и да й четем, преди да заспи, и си ляга по-късно, отколкото смятаме, че е редно. Отказва да се съобразява с всяко едно от правилата, по които сме възпитавали сестрите й. Още от раждането си е много скована в тялото, когато я гушкам. Нямам право да й реша косата, а ако реши, излиза по лятно яке посред зима.
Автономните деца имат съвсем същата потребност от близост, грижа и напътствия като всички останали, но настояват сами да решават кога и до каква степен. Те са живата илюстрация на присъщия за всеки човек конфликт между стремежа към принадлежност и необходимостта от самостоятелност. Образно казано, докато другите деца с готовност се оставят да бъдат хранени в устата, а по-късно - да им се сипва в чинията, за автономните деца трябва да се подреди шведска маса. Те приемат личните си граници изключително сериозно и са готови да кажат „да“ едва когато са напълно свободни да избират. Всъщност в много отношения те се държат като възрастни, зрели хора с голям личен интегритет и самочувствие.
Когато възрастните се научат да бъдат на разположение, без да се натрапват, да уговарят, обясняват или манипулират, автономните деца с радост приемат тяхната близост. Отпускат се физически, а лекотата, с която излизат от уединението си, е видима. Едва когато възрастните кажат искрено „да“ на техните особености, те спират да казват „не“ на грижата и възпитанието.
От: „Изкуството да казваш „Не“, Йеспер Юл, изд. „Жанет-45“, 2015 г.
Изображение: Aline Gauguin and one of her brothers, c.1883 by Paul Gauguin; chinaoilpaintinggallery
