В „Играй със сърце“ един възрастен се обяснява в любов на детето, което някога е бил. Д-р Фред Доналдсън, световноизвестен специалист в работата с изоставени и в неравностойно положение деца, деца със специални нужди, поведенчески проблеми и културни различия, ляга на пода и изучава смисъла на детството и играта – вън от културните норми. Той е създател на иновативната алтернативна програма „Истинската игра“ (Original play), която помага на подрастващите и техните родители да се справят с проблеми като агресията и насилието. Книгата му „Играй със сърце. Свободата да принадлежиш – разбиране и практика“, плод на 30-годишно изследване на поведението на възрастни, деца и животни в процеса на игра, е номинирана за наградата „Пулицър“.
За докосването и неговата липса, която ни кара да се оковаваме в бронята на характера си, споделено от книгата „Играй със сърце”.
Повечето хора не осъзнават, че не знаят как да докосват. С израстването на децата това, което е започнало като нежно докосване по цялото тяло, става все по-умерено и сдържано, и към пубертета вече се свежда до ритуално здрависване и формална прегръдка, а понякога се изключва напълно. Ние се спъваме по пътя си като другите преди нас и предаваме своите объркани и противоречиви представи за докосването на тези, които обичаме. Същите онези родители, които гушкат сина си или дъщеря си на десет месеца, се колебаят, когато детето стане на десет години, и се въздържат, когато навърши 14 години. Детето, което дава и получава целувки на една годинка, на десет смята целувките за нещо глупаво, на 14 години тайничко си мечтае за тях, но няма да си признае, а след това на 17 години не може да живее без тях. Ние знаем, че „гладът на кожата“ не намалява с годините; но поради неспособността ни да се отнасяме честно към докосването, то става неуместно, оскърбително и разрушително. След като толкова дълго време сме живели без живителното докосване, ние ставаме студени, сковани и непохватни.
След ранното си детство ние буквално спираме да докосваме. Представете си какво би станало, ако се отнасяхме към другите си сетива по подобен начин и казвахме на децата да си затварят очите и ушите, докато са на училище. Изглежда абсурдно. Ние обаче правим точно това с най-първичното си сетиво, с най-големия сетивен орган на тялото – кожата.
Ние буквално се оковаваме в бронята на характера си като огромни раци. Както отбелязва Ашли Монтагю: „Необичаният човек, независимо на каква възраст, изглежда съвсем различно същество на биохимично ниво в сравнение с тези, които са били обичани както трябва.“ Лишени от докосване, ние ставаме хладни и агресивни. Все още продължаваме да общуваме с децата така, сякаш вярваме в това, което д-р Джон Бродъс Уотсън е написал през 1928 г.: „Никога не прегръщайте и не целувайте децата си... Никога не им позволявайте да сядат в скута ви. Ако се налага, целунете ги веднъж по челото, когато ви пожелават лека нощ. Сутрин се ръкувайте с тях. Потупайте ги по главата, ако са свършили изключително добра работа или са се справили с трудна задача.“
Хората, смятани за нещо по-малко от хора, са докосвани дори още по-малко. Отлични примери за това са прокажените в миналото, а в новата история – болните от СПИН. Отбягването на прокажените от стотици, дори хиляди години като че ли се повтаря отново в отношението ни към жертвите на СПИН.
Впрочем, категорията „недосегаем“ е много по-често срещана, отколкото само при тези две болести. Сандра К. Ларсън и Тифани М. Филд твърдят, че децата и юношите с психични заболявания много рядко са докосвани. И наистина, „в повечето отделения за психично болни деца и възрастни се спазва правилото за „недокосване“. Училищата все повече възприемат стандарта „дръж си ръцете прибрани“. Учителите използват докосването като форма на поощрение и наказание – успокояващото потупване по рамото минава за награда, когато някой е постигнал добри резултати на теста или си е седял тихичко и не е създавал проблеми. В повечето случаи учителите си служат с различни форми на докосване, за да управляват, удържат, насочват и организират децата, и ги използват при нужда, за да си свършат работата.
Без усещането за допир – като „изтръпнал и безчувствен крак“ – сетивата ни се изключват и в резултат ни става трудно ние самите да докосваме, защото не даваме и не получаваме правилно нервните импулси. Също като възрастните в техните автомобили, децата от детската градина до гимназията се блъскат едни други и веднага започват да се обвиняват и нападат. Детската площадка и кварталът са територии, които се защитават и за които се борят. Например, през 1989 г. Националният център за безопасност в училище определя хулиганските прояви в училище като „може би най-недооценявания проблем в нашите училища днес.“ Основният проблем при грубиянското поведение може би се корени в това, че децата не могат да си представят други форми на докосване.
От книгата „Играй със сърце”, изд. „Жануа”, 2017
Снимки: moriagracegerman.wordpress.com, kath-kirche-vorarlberg.at, originalplay.at, emmagran.se
