„Поговорката, че едно дете трябва да се гали само докато спи, важи само ако приемем, че възпитанието трябва да превърне детето в същество, което преди всичко не създава затруднения на родителите.“
(The Sick Child, by Edvard Munch, 1885-1886)
♥ Убийството на Моцарт
Семейството, мама и татко, баба и дядо, братчетата, сестричетата, оттук започва всичко и сметките, че това начало може да бъде преотстъпено на обществото, са криви. Детето има нужда не само от храна, сухи пелени, нови дрешки, къпане и изпиране, то иска нежност и любов, майчина ласка и гласа на татко.
Поговорката, че едно дете трябва да се гали само докато спи, важи само ако приемем, че възпитанието трябва да превърне детето в същество, което преди всичко не създава затруднения на родителите. И доколкото всеки един от нас трудно може да се раздели с подобно схващане, ние прилагаме идеята частично. В това се крие и първият източник на недоразумения, първият провал във възпитателната ни система.
Нощ. Татко и мама са уморени. Татко е изпил няколко чаши вино, мама е работила целия ден и цялата вечер, мила е чиниите, прала е пелените ми. Сега и двамата спят. Но ето че аз реввам в кошчето. Причините не са ми ясни, просто искам да ми се обърне внимание, да вземат и ме поносят. Мама се събужда, сяда на леглото и започва да ме люшка: „Нани, нани, нани-на, нани, нани, нани-на!“ Чудесно! Обърнато ми е внимание. Макар и не напълно, аз съм доволен. Но мама си въобразява, че съм заспал. Тя ме оставя, завива се и затваря очи. Тогава аз отново се ококорвам. Тихо е. Никакво полюшване. Изоставен съм. И отново рев!
Казах ти да не му обръщаш внимание! - това е баща ми.
Щом чувам неговия обичан глас, аз удвоявам усилията си. Не знам какво значи време и пространство, не съм разбрал, че през нощта трябва да се спи, не проумявам какво значи „другите са уморени“. Щом съм чул татковия глас, започвам да го викам, да се вайкам, да се оплаквам. Той е толкова близо, а не идва. Защо друг път идва, а сега - не? Значи не го викам достатъчно настойчиво. И аз ставам толкова настойчив, че татко не издържа, казва, че съм ужасно дете, нахлузва си в тъмното чехлите наопаки и идва при кошчето. Той ме вдига на ръце и започва да ме носи. Млъквам. Усещам ръцете му, хубаво ми е. Но на него ужасно му се спи и той дебне дали съм се унесъл. Бавно, внимателно, съвсем тихо ме поставя в кошчето. Изведнъж усещам промяната. Няма го баща ми, няма я топлината на прегръдката и отново напомням за себе си. Сега идва ред на мама. После пак на татко. Но този път той променя тактиката, започва да ме люлее все по-силно. Гледай ти! Той изведнъж започва да се върти в кръг. Помислил си е, че ако ми се завие свят, аз по-бързо ще заспя. Така ли? Хоп... аз повръщам и му изцапвам пижамата. Веднъж завинаги той решава, че аз съм отвратително дете, дете-наказание. Оставя ме в люлката. „Реви колкото си щеш!“ И аз рева, рева, докато имам сили и дъх. Мама не издържа, кани се да стане, но баща ми е изведнъж строг и принципен:
- Забранявам ти да ставаш!
Най-накрая аз заспивам. Утре вечер ще ви повторя номера. Но от цялото нощно приключение не разбирам едно нещо. Кога тези хора, баща ми и майка ми, ме милват и люлеят, и се радват на това, и кога не. Има нещо абсурдно в този свят. Аз съм бъдещ екзистенциалист.
Първото несъответствие в моето възпитание се появява, когато баща ми и майка ми не са последователни в отношенията си с мен. Веднъж те се отзовават на моите призиви за общуване, веднъж - не. Ако те имат силата и нервите да не ми обръщат внимание няколко нощи поред, навярно ще свикна, ще се примиря. Ще разбера, че просто ги няма, и толкова. Но те трябва да решат или винаги ще ми обръщат внимание, или само когато според тях, а не според мене, трябва да правят това.
Трагедията ни е взаимна. Ако те идват при мене, когато аз искам, ще бъда щастливо бебе, а те изтерзани родители, ако идват само в определени часове, тогава те ще разполагат с времето си, но върху моята личност ще бъде извършен първият акт на насилие. Все пак аз ще свикна с някакъв порядък на щастие. Лошото е, че те правят ту едното, ту другото, аз не разбирам тази анархия в нежността им и изведнъж се оказвам нервозно бебе.
Мненията не са единни. Тези, които виждат като цел на възпитанието преди всичко спокойствието на родителите и като негов идеал кроткото, „дисциплинираното“ бебе, бебето спазващо режима, бебето-удоволствие да бъде отглеждано, предлагат своя схема: хранене в точно определен час, точно определено количество храна, къпане в точно определен час, забавления точно в определен час. С други думи, създава се едно разписание, което, ако се съблюдава строго, ще доведе до добри резултати.
Други пък защитават „свободата на бебето“. Това като че ли звучи комично, но не е лишено от психологични и физиологични предпоставки. Детето трябва да яде тогава, когато е гладно, да яде толкова, колкото поиска, то трябва да получава нежност винаги, когато я желае, или откровено казано, почти непрестанно. Безпорядъкът, който може да се очаква при такова отношение към детето, не бива да ни безпокои. Бебето само и скоро регулира своя режим на хранене и сън и живее в атмосфера на емоционална задоволеност, условие извънредно важно за развитието на неговото физическо и душевно здраве.
За съжаление възпитанието винаги е изтъкано от противоречия между възгледи и възможности. „Свободата“ на бебето означава заробване на родителите и най-много, разбира се, на майката. Тя трябва непрекъснато да бъде на негово разположение. Това пълно посвещаване има свои преимущества, защото дълбоко задоволявало майчинските чувства. Възможно е, но, струва ми се, че тук се промъква една „педагогическа идеализация“. Задълженията на майката не свършват с бебето. Остава още толкова много - домакинството, другите деца, старите... Нали след съответния отпуск жената майка трябва да се заеме и със своята професия. Тогава? Тогава неизбежно ще се появят компромисите и те винаги ще се отразят зле на детето.
Въпросът е важен, дори съдбоносен. Невежество и безотговорност е да се мисли, че през първата година детето може да се отглежда между другото. Науката доказа, че първата година от живота на детето е решаваща за неговото развитие. Уви, тя доказа, че и втората, и третата са също така решаващи, по същество цялото ранно детство е решаващо. Тогава кога майчиното присъствие и грижи могат да бъдат заменени без ущърб за децата. Никога. Но това „никога“ е само романтика и дори изглежда назадничаво. Истината е, че обществото има нужда от жената не само като майка на децата си. Истината е, че и жената има нужда от своя професия и осъществяване като личност вън от семейството. А за онези жени, които твърдят, че биха били напълно задоволени, ако се занимават единствено с отглеждане на децата си, мисля, че не са искрени или просто настояват за една възможност, защото не им е напълно предоставена.
Така или иначе минава година, в някои случаи и две и мама трябва да тръгне на работа, това е действителността, останалото е риторика. Няма друга алтернатива - или баба, или ясли! Еднакво опасни в повечето случаи.
Колкото и добре обзаведени, колкото и населени със съвестни, предани, културни гледачки на децата, не вярвам, че яслите могат да заменят дома. Никой не е в състояние да ме убеди, че емоционалният контакт между детето и назначената майка, дори при идеалния случай, е равносилен на връзката с онази, която е дала живот.
Яслите съществуват. Условията в тях ще се подобряват. Без тях няма да минем. Но все пак те си остават неизбежен компромис. С изключение на онези случаи, когато домът изобщо не съществува. Защото има домове, и те съвсем не са малко, където детето се чувства по-зле, отколкото всякъде другаде. Домове студени, домове без обич, с изнервена, мрачна обстановка, където плесниците и грубостите решават всичко и в отношенията между деца и възрастни, и в отношенията между съпрузите. Те са много по-зла участ за малкото човече от всяка ясла, където поне атмосферата е по-спокойна и дружелюбна.
Друга перспектива са дядо и баба...
Казват, че внуците са обичани повече от собствените деца. Навярно в това има истина. Животът, който си отива, е по-отзивчив към онзи, който току-що се е появил в рода. Любовта, която не сме смогнали да дадем достатъчно на нашите деца, предлагаме на внуците, готови сме дори на излишъци. Когато децата ни са се появили на света, ние все още сме били пълни с амбиции и надежди, все още сме вярвали, че има какво да очакваме за самите себе си, и затова не сме се раздали изцяло на тях. Но сега времето е към своя край, за амбиции не остава сила. Младите имат свой живот и все по-малко нужда от нас. Остават ни внуците.
Драмата е там, че съществуват вече разлики във възгледите и навиците: дядо мисли, че аз ще настина, ако държи отворен прозореца или ако не съм навлечен с два пуловера, а мама говори за чист въздух. Дядо ми купува шоколад, когато получи пенсията си, а мама казва, че съм алергичен и ми излизат пъпки от него. Дядо иска да живее с мене в мир и затова ми угажда, той се страхува да не се оплача от него, а татко се ядосва, че не е строг. Нали чух веднъж, когато мама каза: „Горкият ми баща, вече е започнал да изкуфява!“ А после ме попита: „Слуша ли днес дядо си?“ Никой не може да ми обясни защо трябва да слушам един изкуфял старец. Те го карат да пази диета, те не му дават да се събира със своите приятели, пенсионерите от кръчмата, те се държат с него почти като с мене, той им вика: „Абе я си гледайте работата!“ И аз понякога му викам така. Но дядо е доволен, защото мисли, че аз обичам него повече от мама и татко, те пък понякога подозират, че това е така, и се сърдят. Объркана работа. А всъщност аз трябва да разбера, че дядо ми е просто назначен да ме надзирава осем часа на ден, след това се връща мама и се опитва да поправи неговите възпитателни грешки, после баща ми казва и двамата не сте прави или и двамата сте прави, което пък съвсем не разбирам. Горките ми родители, горкият дядо, те като че ли не знаят какво да ме правят и само чакат някой да се върне в къщи, за да му кажат:
Ти ще видиш, като те дадем в детския дом. Тогава ще слушаш, защото няма да го има дядо ти да му се качваш на главата!
Понякога те наистина изпълняват заплахата. Детският дом за мене се превръща в наказателно заведение, аз не ща и да чуя за него. Не го обичам и какво ли да му обичам.
Ставай! Ставай! Закъсняваме!
А навън е студено и мокро, мръсно. Баща ми се бръсне и едновременно пие кафе. Всички чакат пред тоалетната. Питат: скоро ли ще излезеш? Скоро ли ще излезеш?
- Абе ти не разбираш ли, че закъсняваме.
И тръгваме. Асансьорът пак не работи. Горе над нас бият лошото дете, то крещи, та се кине. Когато не го бият, баща му и майка му се карат и всичко се чува в нашата баня.
Ние нямаме кола, а някои водят децата си с кола на детския дом. А пък едно дете го чака всяка вечер шофьор и му отваря вратата. Джапаме през локвите. Стигнахме. Баща ми ме предава, казва ми довиждане, някога дори ме целува по бузата и хуква.
А тук започва една закуска, не ти е работа. Искаш не искаш, ядеш. При дядо аз си закусвах по час и половина, а тука бързат, не могат да чакат. Леличките идват и прибират масите и ти казват: яж бързо, яж бързо! Който яде бързо, е добро дете. Има едно момче, дето всичко си изяжда най-бързо, а после бие другите по главите.
След това ще пеем песнички, ще правим разни полезни гимнастики и ще си играем, но винаги когато другарката каже. Аз искам да си играя, когато аз си искам...
Да, децата не обичат особено много да посещават детските домове. Най-напред, защото те им са предложени едва ли не като наказание, защото там те са оставени значително по-малко на самите себе си, отколкото на дядо, после, защото там те се срещат с множество деца и не могат да бъдат център на вниманието, както са свикнали от къщи, и най-после, защото отлично интуитивно разбират, че детският дом е начин да се разреши семейният проблем, че той е уязвимото място на техните родители, те самите не са радостни, когато са принудени да вземат подобно решение. Децата винаги усещат, че татко и мама са малко гузни, когато сутрин ги повеждат за ръка към приветливата сграда. Колкото и да са внимателни родителите, те не могат да скрият, че се съмняват във възпитанието, което ще получат техните деца заедно с няколко десетки други, съмняват се дали няма да се разболеят, дали ще ги завият, дали... Те дори подпитват детето, очакват някакъв заговор срещу него, очакват, че някой ще прояви немарливост или безгрижие. Тяхната тревога не остава скрита за детската душа. Нищо не може да остане скрито от нея.
И ето че една сутрин аз заявявам, че ме боли глава, много ме боли глава, ужасна работа...
Дори майка ми да се съмнява, че всичко това е ход против детския дом, пак е обезпокоена. Ами ако не лъжа? Тя просто няма сили да не ми повярва и решава да си остана вкъщи. Аз съм доволен. Дядо отново поема функциите си, той също е доволен, все още струва за нещо. Мама тича на работа, притеснена е, разсеяна е и върти телефона:
- Мина ли му главата?
- Мина му!
И тя е щастлива. Отдъхва си. Дори й иде да ме разцелува. А после, после ще види какво наказание ще ми друсне.
Като си помислиш колко объркано постъпват родителите с децата си, в каква непонятна последователност се редят нежност и грубост, обич и нерви, откровеност и неискреност, справедливост и несправедливост, можеш да разбереш тъжното признание:
Аз обичам да се разболявам, защото тогава мама и татко са добри с мене!
Из: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1982 г.
Картина: The Sick Child, by Edvard Munch, 1885-1886; unsplash
