„Свръхтолерантността причинява тревога и нарастващи претенции за привилегии, които са недопустими.“
Madame Roulin and Her Baby (1888) by Vincent van Gogh
~ Толерантност и свръхтолерантност
Що е толерантност и що е свръхтолерантност? Толерантността е отношение към детето, с което приемаме детинското в него. Това означава, че приемаме, че „детето си е дете“, че чистата фланелка няма да е чиста дълго време, облечена от нормално дете, че детето предпочита да тича, вместо да върви, че дърветата са за да се катериш по тях, а огледалата - за да правиш пред тях най-различни муцуни.
Смисълът на толерантността е да приемем, че децата са хора, които имат конституционното право да изпитват всички видове чувства и желания. Свободата да желаеш е абсолютна и неограничена. Всички чувства и фантазии, всички мисли и желания, всички мечти и копнежи, независимо какви, трябва да се приемат и уважават и да бъде позволено да се изразяват по подходящ начин. Рибите плуват, птиците летят, а хората чувстват. Децата не отговарят за това, което чувстват, но те са отговорни за начина, по който изразяват тези чувства. Затова ние не можем да очакваме да отговарят за чувствата си, а само за поведението си. Не трябва да им се позволява деструктивно поведение.
При деструктивно поведение родителите се намесват и го пренасочват в словесно изражение или други символни канали. Подобни разрешени символни канали са например „злобните“ рисунки, обиколките около блока, злите желания, записани на касетофон, съчиняване на саркастични стихчета, писане на криминални истории и т.н. Накратко, толерантността е приемането на въображаемите желания и символното им осъществяване.
Свръхтолерантността е позволяването на нежелателни действия. Толерантността и приемането на всички чувства като допустими вдъхва увереност на детето и все по-нарастваща способност да изразява тези чувства и мисли. Свръхтолерантността причинява тревога и нарастващи претенции за привилегии, които са недопустими.
~ Полезни и безполезни подходи във възпитанието
Има огромна разлика между полезните и безполезните подходи във възпитанието. Често, когато родителите възпитават децата си, възпират нежелателните действия, но игнорират подбудите, които стоят зад тези действия. Ограниченията често се поставят в разгара на спора и често са непоследователни, нелогични и обидни. Нещо повече, възпитателните мерки се взимат в такъв момент, в който детето най-малко е в състояние да слуша и да възприема, и с думи, които е твърде вероятно да събудят съпротива. По- често децата остават с потискащото усещане, че не просто тази или онази тяхна простъпка е санкционирана, а че те самите не са добри хора.
При полезните подходи на възпитанието главните ни усилия са насочени едновременно към поведението и към чувствата им. Родителите позволяват на децата да говорят открито за това какво чувстват, но ограничават и пренасочват нежелателните действия. Ограниченията се поставят така, че да се щади самоуважението както на децата, така и на родителите им. Правилата не са нито двусмислени, нито произволни, а възпитаващи и градивни за навиците и характера. Ограниченията се поставят без агресия и излишен гняв. Детското негодувание е предвидено и извинено. Децата не се наказват допълнително заради протестите си срещу ограниченията.
Внушено по този начин, възпитанието може да накара децата доброволно да се откажат или да променят нещо в поведението си. В този смисъл дисциплината, наложена от родителите, може да доведе до самодисциплина. Тъй като се отъждествяват с родителите и с ценностите, олицетворявани от тях, децата придобиват вътрешни стандарти за саморегулация.
~ Трите зони на дисциплината: желателна, позволена и забранена
Децата се нуждаят от ясно определение на това, що е приемливо и що е неприемливо държание. Те се чувстват по-сигурни, когато знаят границите на позволеното. Ние разделяме детското поведение условно на три отделни зони.
В първата попада държанието, което, което бихме нарекли желателно и похвално, областта, където ще дадем нашето „да“ с удоволствие. Във втората попада поведение, което не е похвално, но е позволено по определени причини. Снизхождение може да има например по следните причини:
1. Снизхождение за начинаещи: На шофьор с нова шофьорска книжка не му се дупчи талона, ако даде ляв мигач, пък завие надясно. Подобни грешки се прощават в името на бъдещия напредък.
2. Снизхождение в тежки моменти. Ситуации на стрес - инциденти, болест, преместване в друг квартал, разделяне с приятелчетата, смърт или развод в семейството - това се все поводи, които изискват допълнително снизхождение. Даваме го, защото преценяваме трудностите, които преживява детето, и необходимостта му от пренастройка. Не се преструваме, че този вид поведение ни харесва. Точно обратното, показваме ясно, че това поведение не се наказва, само заради по-особената ситуация.
В третата зона влиза поведението, което не може да бъде толерирано по никакъв начин и трябва незабавно да се спре. Тук спада поведение, което застрашава благото на семейството или засяга физическото или финансовото му състояние. Включва поведение, забранено от закона, етиката или морала. Колкото е важно да бъдем благосклонни към поведението от първата зона, толкова важно е да сме абсолютно непоклатими в забраната на поведението от третата.
Едно дете решило, че баща му няма правилни стандарти, Защото му позволил да стои до късно през нощта. Друго дете загубило уважение към родителите си, Защото те не спрели неговите приятелчета, които с дивашките си игри почти изпочупили работилницата.
Малките деца изпитват действително големи трудности да се справят със социално неприемливите си склонности. Родителят трябва да бъде съюзник на детето в борбата му с тези склонности и импулси. Като поставя граници, родителят оказва голяма помощ на детето си. Освен че възпира опасното поведение, границата съдържа и следното послание за детето: „Не се страхувай от желанията си. Няма да ти позволя да стигнеш чак дотам. Няма страшно“.
Избрано от: „Детето и ние“, Хаим Гинът, изд. „Изток-Запад“, 2007 г.
Картина: Madame Roulin and Her Baby (1888) by Vincent van Gogh
