„Всяка самотна майка трябва винаги да казва на детето си: „Аз вече не поддържам връзка с баща ти, но ти можеш да се свържеш с него винаги когато пожелаеш.“
За силата на семейната триада „майка-баща-дете“, споделено в статията на Франсоаз Долто, публикувана в сп. „Нотр Дам“, Квебек през април 1988 г.
♥ Първоначалното възпитание не се заличава
Списание „Нотр Дам“: Често се твърди, че началното възпитание от първите месеци и години е много важно.
Долто: Да, така е, напълно вярно. Но не става дума за възпитанието, което родителите се опитват да дават съзнателно. То няма нищо общо с дресиране или поведение, което се стремим да наложим на детето. Всъщност става дума за уважението, което предаваме на детето към самото него, идващо от уважението на възрастния към детето. Такова възпитание е продължение на онова, което е получил самият възрастен. Ако слушаме единствено какво говорят родителите на детето си, няма да добием представа за това възпитание, защото първоначално е неизречено. То се предава преди всичко с нагласата, която вдъхва на детето увереност или неувереност в себе си, която му внушава гордост от неговия пол и от неговите начинания, и му дава сигурността, че каквото и да направи, винаги ще бъде обичано, дори понякога да му се карат.
Всъщност възпитанието в дълбокия смисъл, за който говоря тук, е въпрос на сигурност или несигурност. То ще позволи на детето да изрази енергията си или, напротив — ще я парализира. Всичко се свежда до това и поради тази причина първоначалното възпитание не се заличава. Когато казвам, че не се заличава, нямам предвид, че то непременно е вредно, а че изгражда личността на детето и неговия начин да присъства в света. А тази личност няма да може да бъде променена. Тя е нещо като стъблото на дърво. Поникващото дръвче има съвсем тънко и крехко стъбло, но вече си личи дали ще има три или четири основни разклонения. След време то ще развие своята корона и стъблото му може да достигне два метра в диаметър, но винаги ще запази своите три или четири основни разклонения, които са изградили неговата първоначална структура.
Когато подчертаваме важността на първоначалното възпитание, не рискуваме ли да вдъхнем на младите родители тревога и неувереност и поради това те да започнат да правят грешки?
Долто: Наистина е възможно младите родители да се разтревожат просто защото не са разбрали какво означава твърдението, че за добро или за зло, първоначалното възпитание е много важно. Но се случва също и да не се притесняват за неща, които би трябвало да ги притесняват. Ако са динамични, щастливи, жизнерадостни и се отнасят към децата си като към човешки същества, тогава родителите правят всичко необходимо и няма нужда да се чувстват неспокойни или неуверени. Но това не трябва да остава само на думи. Детето трябва действително да бъде прието като пълноправен член в живота на двойката, като човешко същество, момче или момиче, в достойни взаимоотношения със своите родители. Не може да се отнасяме с него като към играчка или домашно животно. Дори не е достатъчно да се отнасяме добре с детето, а трябва истински да го зачитаме. Трябва да изразяваме уважение и в най-малкия свой жест и поглед. Пред него не трябва да правим нищо, което не бихме направили пред някой почетен гост. Да възпитаваме означава всъщност да се отнасяме към детето като към човешко същество; да му позволим да разгърне своята енергия и да му помогнем да се чувства пълноправно човешко същество сред останалите. А това се прави в среда, която наричам триадична и която включва бащата, майката и детето. То трябва да се чувства като един от тези три полюса. В противен случай, ако полюсите са два — майката и детето — се получава диада, „огледало“, а няма нищо по-лошо от това, тъй като така се парализират бъдещите динамични възможности на детето. Както виждате, тук не се касае за приучаване към добри навици, а за динамика на несъзнаваното. Следователно дори ако бащата отсъства физически, майката трябва непрестанно да го споменава, за да осигури тази триада. Тя трябва да каже на малкото: „Без твоя баща нямаше да се родиш. Ти имаш баща като всички останали деца и някой ден ще го потърсиш. Сега съм скарана с него, но когато ти се появи на този свят, аз го обичах. И понеже те обичам, това доказва, че и у него е имало много добри неща.“ За съжаление невинаги се случва така, но е много важно такова съгласуване между майката и детето по отношение на бащата да се осъществи възможно най-рано.
Има самотни майки или такива, които след раздяла остават сами с малки деца. Отсъствието на бащата представлява ли значителна липса в живота на детето и възможно ли е тя да бъде запълнена?
Долто: За да запълним отсъствието на бащата, не трябва да се държим така, сякаш е починал или никога не е съществувал, тъй като е от съществено значение да избегнем вероятността детето да реши, че е заместител на бащата в живота на майка си. Ако след загубата на съпруга си майката се утешава със сина или дъщеря си като с някаква кукла или плюшено мече, тогава развращава своето дете. Напротив, тя не трябва да се срамува да признае липсата на мъж в живота си и без колебание да изтъква, че детето не може да запълни тази липса. За жалост под претекст, че са без мъж, някои жени престават да излизат, не оставят никога детето си при други хора и не водят никакъв социален живот. Майка, която няма мъж, трябва все пак да има приятелски семейства, любими занимания, спорт, забавления и изобщо неща, които прави за удоволствие, а не само за да си изкарва прехраната. Тя трябва да оставя детето, за да отдели време за себе си. По този начин то ще расте така, сякаш в известен смисъл има баща, тъй като е създадена ситуацията, която нарекох „триадична“. Освен детето съществуват удоволствието и социалният живот на майката. Би било пагубно тя да му се отдаде изцяло, а после да му казва: „Аз се пожертвах за теб.“ От този момент нататък нещата тръгват наопаки за две поколения.
Впрочем добре е да отбележим, че такова обсебване на детето от майката се случва дори при физическо присъствие на мъж в къщата. Не е достатъчно да има някакъв съпруг. Тя трябва да се грижи за него, да го желае, да има свои занимания, забавления и отношения, така че детето, каквото и да прави, да не успее да изземе цялото й внимание, да разбере, че по-скоро трябва да разшири своето полезрение и да излезе извън тесния обсег на майчиното пространство. И това, което описвам, не е само игра на роли, а начин на живот. Без съмнение детето се нуждае и от майка си, и от баща си. Чрез тях обаче то дължи своя произход на два различни рода и има нужда и право и на двата от тях. Всяка самотна майка трябва винаги да казва на детето си: „Аз лично вече не поддържам връзка с баща ти, но ти можеш да се свържеш с него винаги когато пожелаеш. А роднините на баща ти са и твои роднини.“ Жена, която прави това, го прави за доброто на детето си, макар и невинаги да й е лесно. Може да не й харесва, че свекърва й се пада реално баба на нейното дете, или, макар съпругът да я е напуснал не по нейна вина, роднините му да се сърдят на нея, но въпреки това е важно в даден момент, когато детето навърши седем-осем години, майката да му позволи да установи връзка с роднините на неговия баща, ако те искат да го видят. За да бъде пълноценна личност, то има нужда не само от майка и баща, но и от източника на своите два корена.
Из: „Основни етапи на детството“, Франсоаз Долто, изд. „Колибри“, 2009 г
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)
