Какво става в детските глави?

Как­во ста­ва в дет­с­ки­те гла­ви?

На­та­лия Кор­шу­но­ва

източник: Българска школа по психоанализа

Глу­па­ви и нес­по­соб­ни де­ца се сре­щат, но мно­го ряд­ко - то­ва е на­уч­но до­ка­за­но. При пра­ви­лен под­ход поч­ти вся­ко де­те мо­же да се спра­ви с учи­лищ­на­та прог­ра­ма и до­ри да по­лу­ча­ва удо­вол­с­т­вие от сво­и­те ста­ра­ния. От­къ­де то­га­ва ид­ва мно­го­го­диш­на­та ис­те­рия по по­вод на ло­шия ус­пех в учи­ли­ще?

       Вро­де­на­та нес­по­соб­ност за спра­вя­не с учи­лищ­на­та прог­ра­ма е дос­та ряд­ко сре­ща­на при­чи­на. Да, има де­ца, ко­и­то се нуж­да­ят от спе­ци­ал­ни прог­ра­ми, ин­ди­ви­ду­ал­ни тем­по­ве за ус­во­я­ва­не на ма­те­ри­а­ла, но то­ва е все пак из­к­лю­че­ние от пра­ви­ло­то. И ка­то ця­ло, за та­ки­ва де­ца се знае дос­та от­ра­но. Всич­ки ос­та­на­ли, обик­но­ве­ни­те двой­ка­д­жии и трой­ка­д­жии, ние "из­пус­ка­ме" по соб­с­т­ве­на ви­на. В гла­ви­те им има дос­та­тъч­но мо­зък за ус­во­я­ва­не на уро­ци­те. Прос­то не е на­ме­ре­но клю­че­то от та­зи рак­лич­ка. Все­ки знае от соб­с­т­вен опит, че всич­ки хо­ра са раз­лич­ни. Към все­ки е не­об­хо­дим оп­ре­де­лен под­ход. Във все­кид­не­вие­то си, ако ис­ка­ме да пос­тиг­нем ня­ка­къв ре­зул­тат в об­щу­ва­не­то с един или друг чо­век, ние има­ме то­ва пред­вид. Ста­ра­ем се да нау­чим не­що по­ве­че за не­го; да нап­ра­вим ня­ка­къв жест; да му ка­жем не­що при­ят­но, ко­е­то да по­доб­ри нас­т­ро­е­ние­то му и с то­ва да об­лек­чи за­да­ча­та ни. Ще му пред­ло­жим по­мощ, ще му пос­та­вим за­да­ча, ще оп­ре­де­лим зап­ла­ща­не­то или прос­то ще му съз­да­дем ус­ло­вия за ефек­тив­на ра­бо­та. Ако пос­тъп­ва­ме с де­ца­та съ­що тол­ко­ва ди­фе­рен­ци­ра­но, как­то към въз­рас­т­ни­те, бих­ме има­ли мно­го по-мал­ко проб­ле­ми с тях.

       За на­ча­ло не е зле да по­наб­лю­да­ва­ме как точ­но се учи де­те­то - как­во му вър­ви по­ве­че, как­во му е по-труд­но, как­во му ха­рес­ва или не, как­ви са не­го­ви­те на­ви­ци и при­вич­ки. Ед­ни де­ца се нуж­да­ят от ти­ши­на и не­под­виж­ност, за да се със­ре­до­то­чат, дру­ги имат нуж­да от шум, фон (му­зи­ка, нап­ри­мер). Ня­кои, ко­га­то са пре­въз­бу­де­ни, не мо­гат да сед­нат да учат спо­кой­но и тряб­ва да се ос­во­бо­дят от нап­ре­же­ни­е­то си чрез по­ви­ше­на ак­тив­ност, за да вни­ма­ват пос­ле. Ед­ни неп­ре­мен­но тряб­ва да хап­нат, на дру­ги им се зат­ва­рят очи­те след вкус­ния обяд. Та­ка е и в ра­бо­та­та с учеб­ния ма­те­ри­ал: ед­ни въз­п­ри­е­мат по-доб­ре, ако тръг­нат от об­що­то към час­т­но­то, дру­ги тряб­ва да се за­ло­вят от­на­ча­ло за под­роб­нос­ти­те, за да стиг­нат пос­ле до из­во­ди­те. Ос­вен те­зи ин­ди­ви­ду­ал­ни осо­бе­нос­ти оба­че, съ­щес­т­ву­ва ед­но об­що пра­ви­ло, ко­е­то се от­на­ся до всич­ки де­ца, но за ко­е­то не зна­ят мно­зи­на от въз­рас­т­ни­те. За да се раз­бе­ре то, ще тряб­ва да си нап­ра­вим тру­да и да се по­то­пим мал­ко в нев­ро­фи­зи­о­ло­ги­я­та, то­ест, да си пред­с­та­вим в най-общ вид как­во ста­ва в гла­ви­те на де­ца­та ни. Схе­ма­тич­но, то­ва из­г­леж­да та­ка: мо­зъ­кът се със­тои от три слоя, все­ки от кой­то си има свое пред­наз­на­че­ние. Не­ка цен­т­рал­но­то яд­ро да е бя­ло, сред­ни­ят слой - оран­жев, а вън­ш­ният - син.

       * Бя­ло­то яд­ро, ре­ак­тив­ният­ мо­зък, е из­вес­тен съ­що и ка­то зо­на­та на бор­ба или бяг­с­т­во. Той се включ­ва, ко­га­то де­те­то, или все­ки чо­век, из­пит­ва страх, нап­ре­же­ние, уни­же­ние, под­ло­жен е на кри­ти­ка. Сиг­на­лът пре­ми­на­ва дъл­бо­ко, до са­ма­та сър­це­ви­на - то усе­ща, че тряб­ва да се за­щи­та­ва. В ре­зул­тат за­поч­ва да спо­ри, пла­че или се дър­жи пре­диз­ви­ка­тел­но. Във та­ко­ва със­то­я­ние обу­че­ни­е­то е не­въз­мож­но.

       * Сред­ни­ят слой на­ри­чат емо­ци­о­на­лен мо­зък. Имен­но в не­го “рас­тат” лю­бов­та и съ­чувст­вие­то, въз­хи­ще­ни­е­то и удив­ле­ни­е­то. Всич­ки въз­п­ри­я­тия на де­те­то пре­ми­на­ват най-нап­ред от­тук. Ако му се ка­рат или зас­рам­ват, кри­ти­ку­ват и об­съж­дат под­роб­но - при то­ва пред сви­де­те­ли, - сиг­на­лът тръг­ва от то­зи слой на­вът­ре към ре­ак­тив­ния мо­зък, и се включ­ва "ре­жи­мът на оце­ля­ва­не". Ня­кои де­ца пре­кар­ват в то­зи стре­сов ре­жим це­лия си ден в учи­ли­ще. Но, ако де­те­то из­пит­ва по­ло­жи­тел­ни емо­ции: нап­ри­мер ра­дост, а не страх, емо­ци­о­нал­ни­ят мо­зък ак­ти­ви­зи­ра гор­ния слой.

       * Гор­ни­ят слой - ко­ра­та, или "мис­ле­щи­ят мо­зък". То­зи вън­шен слой от­го­ва­ря за ло­ги­чес­ко­то мис­ле­не, пла­ни­ра­не­то, а та­ка съ­що за зре­ни­е­то, слу­ха, го­во­ра, ана­ли­тич­ни­те спо­соб­нос­ти и твор­чес­т­во­то. Зна­ей­ки за съ­щес­т­ву­ва­не­то на те­зи три час­ти и за то­ва как те си вза­и­мо­дейс­т­ват, вие мо­же да съ­дейс­т­ва­те за раз­к­ри­ва­не спо­соб­нос­ти­те на де­те­то, за по­доб­ря­ва­не на не­го­ви­те ус­пе­хи в учи­ли­ще. Зато­ва е не­об­хо­ди­мо да се съз­да­де и зак­ре­пи по­зи­тив­но от­но­ше­ние към ра­бо­та­та, то да се убе­ди, че вся­ка за­да­ча мо­же да бъ­де ре­ше­на, че ус­пе­хът е пос­ти­жим.

       Нап­ред­ва­ме с мал­ки стъп­ки. Мо­же­те да го убе­ди­те по един-един­с­т­вен на­чин - да­вай­ки му прак­ти­чес­ки опит за ус­пе­хи­те и пос­ти­же­ни­я­та. Не­ка те бъ­дат мал­ки, но все­кид­нев­ни. За­то­ва тряб­ва да бъ­дат заб­ра­ве­ни ус­пе­хи­те на връс­т­ни­ци­те: ни­кой с ни­ко­го да не бъ­де срав­ня­ван, а вни­ма­ни­е­то да се със­ре­до­то­чи вър­ху проб­ле­ми­те на кон­к­рет­но­то де­те. Ху­ба­во е по­не за из­вес­т­но вре­ме да се заб­ра­ви за оцен­ки­те. При­мер­но, де­те­то е ус­во­и­ло у до­ма оп­ре­де­лен тип за­да­чи и ги ре­ша­ва без­пог­реш­но. На кон­рол­но­то оба­че оби­чай­ни­ят страх от про­вал па­ра­ли­зи­ра спо­соб­ност­та му да мис­ли, то гу­би вя­ра в си­ли­те си, не до­вър­ш­ва за­да­ча­та, гре­ши, от­чай­ва се - ка­то ця­ло ра­бо­та­та му е ед­ва за трой­ка, ма­кар да знае доб­ре ма­те­ри­а­ла. В та­ка­ва си­ту­а­ция де­те­то се нуж­дае най-нап­ред от уте­ше­ние и под­к­ре­па, а след то­ва от "раз­бор". Тряб­ва да бъ­де от­бе­ля­за­но, че то е тръг­на­ло по пра­ви­лен път, но пос­ле се е обър­ка­ло и не е до­вър­ши­ло ра­бо­та­та си док­рай.

       Опи­тът от ус­пе­хи­те не ид­ва вед­на­га, съз­на­ни­е­то се про­ме­ня бав­но, но друг на­чин ня­ма. Же­ла­тел­но е да се за­поч­не кол­ко­то се мо­же по-ра­но- с вся­ка го­ди­на ще ста­ва все по-труд­но да се поп­ра­ви си­ту­а­ци­я­та. Де­те­то, за­гу­би­ло вя­ра в се­бе си и зах­вър­ли­ло уче­ни­е­то, мно­го труд­но мо­же да бъ­де убе­де­но да тръг­не с мал­ки крач­ки да до­гон­ва съ­у­че­ни­ци­те. То ед­ва ли ще по­вяр­ва в ус­пе­ха на то­ва на­чи­на­ние. И на­ис­ти­на, въп­ре­ки ста­ра­ни­я­та, ус­пе­хът не е га­ран­ти­ран, ако не­ща­та са се ус­лож­ни­ли пре­ка­ле­но мно­го. В та­ка­ва си­ту­а­ция ще се на­ло­жи да се тръг­не по друг път и да се тър­си дру­га сфе­ра, къ­де­то то да при­ло­жи уси­ли­я­та си и там да се ут­вър­ди и по­вяр­ва в се­бе си.

       Киф­лич­ка със ста­фи­ди. В за­ни­ма­ни­я­та по все­ки от­де­лен пред­мет и в обу­че­ни­е­то ка­то ця­ло, тряб­ва да се на­ме­рят ня­как­ви не­ща, ко­и­то да дос­та­вят удо­вол­с­т­вие. Уче­ни­е­то, ка­то вся­ка дру­га ра­бо­та, не мо­же да е пос­то­я­нен праз­ник, но не тряб­ва да бъ­де и до­сад­но за­дъл­же­ние. Да се нау­чи оп­ре­де­ле­на точ­ка от уро­ка мо­же да не е чак та­ко­ва удо­вол­с­т­вие, но да се раз­г­леж­дат мър­да­щи­те с рес­нич­ки ин­фу­зо­рии под мик­рос­коп или звез­д­но­то не­бе през те­лес­коп, ед­ва ли ще ос­та­ви ня­ко­го рав­но­ду­шен.

       За най-мал­ки­те уче­ни­ци са из­мис­ле­ни мно­го на­чи­ни да се ожи­ви учеб­ния про­цес - те оц­ве­тя­ват кар­тин­ки в ча­са по че­те­не, ри­су­ват фи­гу­ри в тет­рад­ки­те си по ма­те­ма­ти­ка. Де­те­то, ко­е­то ре­ша­ва по-ло­шо за­да­чи­те от ос­та­на­ли­те де­ца, мо­же би ще из­мис­ли най-кра­си­ва­та и слож­на фи­гу­ра и ще въз­с­та­но­ви сво­я­та по­ло­жи­тел­на наг­ла­са.

       Тряб­ва да се на­ми­ра ви­на­ги не­що по­зи­тив­но. То­ва е въз­мож­но, сти­га да се по­ис­ка. Кой­то не оби­ча да за­у­ча­ва фор­му­ли, мо­же с ин­те­рес да пра­ви опи­ти­те. Де­те­то с ак­тьор­с­ки та­лант ще дек­ла­ми­ра по-доб­ре от дру­ги­те, а то­ва е ве­че дос­та­тъ­чен сти­мул, за да че­те и учи на­и­зуст. Ня­кой про­тив­ник на крас­но­пи­са мо­же с ен­ту­си­а­зъм да из­пис­ва стра­ни­ца след стра­ни­ца в лич­ния си днев­ник. Да­ли де­ца­та осъз­на­ват то­ва или не, но всич­ки из­въ­ну­чи­лищ­ни за­ни­ма­ния съ­що учат на не­що, до­ри осъж­да­ни­те от ро­ди­те­ли­те иг­ри с кар­ти или ком­пю­тър­ни­те иг­ри. Ако ни­то ед­но за­ня­тие в учи­ли­ще не пре­диз­вик­ва ен­ту­си­а­зъм у не­го, мо­же да се нап­ра­ви опит да се свър­же не­го­во­то хо­би с ня­кой учи­ли­щен пред­мет. Ако ус­пе­е­те да от­к­ри­е­те та­ка­ва връз­ка, то­ва мо­же да по­мог­не на де­те­то да из­пит­ва удо­вол­с­т­вие от лю­би­мо­то за­ня­тие в клас­на­та стая.

       Всич­ко то­ва е не­об­хо­ди­мо, за да се за­дър­жи де­те­то в по­зи­тив­но емо­ци­о­нал­но със­то­я­ние, за да се под­г­ря­ва ак­тив­ност­та на мис­лов­ния му апа­рат. А то­ва е имен­но ефек­тът, към кой­то се стре­мим. Раз­лич­но ли се учат мом­че­та­та и мо­ми­че­та­та? Да, в из­вес­тен сми­съл то­ва е та­ка. Ко­ра­та на глав­ния мо­зък е раз­де­ле­на на две по­лу­къл­ба - то­ва е из­вес­т­но на всич­ки. Ля­во­то от­го­ва­ря за го­во­ра и ло­ги­чес­ко­то мис­ле­не. Ка­то пра­ви­ло, то е по-доб­ре раз­ви­то при мо­ми­че­та­та. За­то­ва те за­поч­ват да го­во­рят по-ра­но, по-ра­зум­ни са и по-доб­ре въз­п­ри­е­мат и из­пъл­ня­ват ука­за­ния, по-доб­ре учат чуж­ди ези­ци.

       Дяс­но­то по­лу­къл­бо, от­го­ва­ря­що за зри­тел­но­то въз­п­ри­я­тие и ко­ор­ди­на­ци­я­та, обик­но­ве­но е по-сил­но раз­ви­то при мом­че­та­та. Те по-доб­ре въз­п­ри­е­мат об­ра­зи, от­кол­ко­то ду­ми, ин­те­рес­ни са им дви­же­щи се пред­ме­ти, лю­бо­пит­с­т­ват кое как е нап­ра­ве­но и как ра­бо­ти. Об­ра­зо­ва­тел­ни­ят про­цес би тряб­ва­ло да е пла­ни­ран та­ка, че две­те по­лу­къл­ба да учас­т­ват рав­ноп­рав­но. Тряб­ва да се да­де въз­мож­ност и на мо­ми­че­та­та, и на мом­че­та­та да из­пол­з­ват и да де­мон­с­т­ри­рат сво­и­те сил­ни стра­ни. За съ­жа­ле­ние, учи­ли­ще­то е по­ве­че ориен­ти­ра­но към "мо­ми­чеш­кия" на­чин на мис­ле­не и да­ва мал­ко прос­тор на мом­чеш­кия ум. Ето за­що нав­ся­къ­де и ви­на­ги мо­ми­че­та­та пос­ти­гат по-доб­ри ус­пе­хи в учи­ли­ще, а мом­че­та­та по-чес­то изос­та­ват от учеб­ния про­цес, гу­бей­ки ин­те­рес към не­го.

       Ако ва­ше­то де­те има сил­но из­ра­зе­ни мъж­ки ка­чес­т­ва, а бе­леж­ни­кът му е пъ­лен със за­бе­леж­ки и двой­ки, ще тряб­ва са­ми да се пог­ри­жи­те за то­ва, да на­ме­ри­те при­ло­же­ние на не­го­ва­та гла­ва, ръ­це и тем­пе­ра­мент. Да се опит­ва­те да го вка­ра­те в рам­ки­те на учи­лищ­ния стан­дарт, кой­то яв­но е неп­ри­ло­жим за не­го, е без­пер­с­пек­тив­но за­ни­ма­ние.

       За­бе­ле­же­те, ние го­во­рим за "де­те", а не за син, тъй ка­то та­ко­ва де­те мо­же да се ока­же и мо­ми­че. На­чи­нът на мис­ле­не не е за­дъл­жи­тел­но да съв­па­да с по­ла. Има мъж­ки ум и жен­с­ки ум, ко­му ка­къв ще се пад­не - то­ва е ве­че съв­сем друг въп­рос. Съ­щес­т­ву­ват мом­че­та с доб­ре раз­ви­то ля­во по­лу­къл­бо и мо­ми­че­та с доб­ре раз­ви­то дяс­но. Важ­но е са­мо да се пом­ни, че раз­лич­ни­те де­ца въз­п­ри­е­мат и пре­ра­бот­ват ин­фор­ма­ци­а­та по раз­ли­чен на­чин и с то­ва след­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме. Не оз­на­ча­ва, че тряб­ва да се кул­ти­ви­рат из­к­лю­чи­тел­но сил­ни­те стра­ни на де­те­то, ма­хай­ки с ръ­ка на сла­би­те му стра­ни. Прос­то, ако при не­го ве­че са се нат­ру­па­ли труд­нос­ти и не­раз­бо­рии с учи­ли­ще­то, тряб­ва да се за­поч­не с ак­ти­ви­за­ция на сил­ни­те, за да се вне­сат по­не ня­как­ви по­ло­жи­тел­ни емо­ции. Ако то ка­то ця­ло се впис­ва доб­ре в учи­лищ­ни­те стан­дар­ти, мо­же да му се пос­та­вят и по-труд­ни за­да­чи, под­тик­вай­ки го да вла­га по­ве­че си­ли в оно­ва, ко­е­то за­се­га се по­лу­ча­ва по-ло­шо.

            За бла­го­по­луч­но­то де­те, кое­то по­лу­ча­ва доб­ри оцен­ки, ще бъ­де от пол­за да се пре­бо­ри със се­бе си. За­ни­ма­вай­ки се с то­ва, ко­е­то и та­ка пра­ви доб­ре, то мо­же да по­лу­ча­ва удо­вол­с­т­вие, ако пред­ме­тът на­ис­ти­на му ха­рес­ва, но мо­же и да ос­та­ва рав­но­душ­но. На­ли то­ва, ко­е­то ти ид­ва лес­но, не се це­ни. А спо­соб­ност­та да се кон­ку­ри­раш на­рав­но с дру­ги­те де­ца в не­що, в ко­е­то си по прин­цип слаб, мо­же да ста­не из­точ­ник на яр­ки, по­ло­жи­тел­ни емо­ции, по­не­же то­ва е твоя лич­на зас­лу­га, а не по­да­рък от при­ро­да­та и ро­ди­те­ли­те.